— Очевидно тази твоя мисия ме засяга, след като казваш, че ще се върнеш с добри новини. И аз идвам.
Джон се обърна към мене в пълно отчаяние.
— Може да е опасно — казах.
— Това решава въпроса — Алън грабна сакото си от канапето и го нахлузи. — Няма да стоя тук в неизвестност. Точка.
— Алън…
Алън отиде до предната врата и я отвори.
Нещо се случи с лицето на Джон — не че се предаде тутакси, но просто всяка съпротива то напусна.
— Добре — каза той. — Идвай. Но ще седиш на задната седалка и няма да правиш нищо, докато ние не ти кажем.
Алън го погледна, като че ли надушваше нещо нередно, но се обърна и излезе, без да възразява.
— Това е лудост — казах на Джон. — Ти си луд.
— Не те забелязах да правиш нещо, за да го спреш — каза Джон. — Ще го накараме да седи в колата. Може би няма да е излишен като свидетел.
— Свидетел на какво?
Вратата на колата се захлопна.
Вместо да отговори, Джон излезе. Излязох след него и затворих вратата. Алън вече се беше разположил на задната седалка, гледаше напред и не ни обръщаше внимание. Джон обиколи до мястото до шофьора. Вдигнах поглед и видях, че нощта е съвършено прозрачна. Редицата от улични лампи се протягаше към „Бърлин авеню“ и по черното небе имаше разпилени звезди. Влязох в колата и запалих.
— Това е свързано със смъртта на Ейприл — избумтя Алън от задната седалка.
Това беше твърдение, а не въпрос.
— Може би — каза Джон.
— Всичко виждам. Като от стъкло сте ми.
— Би ли млъкнал, ако обичаш?
— Добре — каза Алън. — Ще направя това.
8
Групи младежи пред кръчмите и стените на фабриките ни изпращаха с поглед, докато карахме през долината. Джон сложи ръка на дръжката на револвера, но момчетата потъваха по-навътре в сенките и ни следяха с очи.
От една странична уличка излезе полицейска кола, която остана зад нас по целия път по „Гьоталс“. Чаках кога ще включи светлините и сирената. Колата ни последва по „Ливърмор“.
— Измъкни се — каза Джон.
Направих внимателен завой надясно по Втора южна и погледнах в огледалцето. Полицейската кола продължи по права линия по „Ливърмор“.
На улица „Мъфин“ завих наляво и подкарах покрай редиците от тихи къщи. През повечето тъмни прозорци проблясваше сиво-зеленикавата светлина от екраните. Седяха в тъмното пред телевизорите си и гледаха каквото беше останало от вълнението. Най-сетне стигнах до Седма южна и тръгнах към старата къща на Боб Бандолайър. На две преки от нея изключих фаровете и се понесох покрай затъмнените къщи, докато достигнах мястото, където двамата с Джон бяхме паркирали в мъглата. Спрях до бордюра и погледнах Джон.
— Добре — той се обърна да говори с Алън. — Отиваме в една къща след тая пресечка. Ако видиш някой да излиза от предната врата, пресегни се и чукни клаксона. Чукни, Алън, недей да го надуваш, просто леко го докосни, за да даде кратко, остро изсвирване. — Той ме погледна, все още мислейки, после пак се обърна към Алън. — Ако видиш светлини да се появяват в прозореца, в който и да е прозорец, или ако чуеш изстрели, излез от колата, иди там, колкото се може по-бързо и започни да удряш по предната врата. Вдигни страхотен шум.
— За какво е всичко това? — попита Алън.
— Ейприл, с една дума — каза Джон. — Помниш ли какво ти казах да правиш?
— Ейприл.
— Точно така.
— Няма да седя в тази кола — каза Алън.
— За бога — каза Джон. — Не можем да търсим повече време в разправии.
— Хубаво — Алън реши въпроса, като отвори вратата и излезе от колата.
Измъкнах се и заобиколих отзад, за да застана пред него. Джон затвори тихичко вратата и се отдалечи на няколко крачки, отстранявайки се преднамерено от разговора. Див и предизвикателен, Алън вирна брадичка и се опита да ме смрази с поглед.
— Алън — прошепнах, — нужно ни е да стоиш на пост. Ще се срещнем с един полицай в оная къща, — аз я посочих — от когото искаме да получим едни кутии с ръкописи.
— Защо — той започна с нормалния си глас и аз поставих пръст на устата си. Той кимна и попита със своя начин на шептене — защо тогава не поискахте да дойда с вас от самото начало, ако сте имали нужда от часови?
— Ще ти обясня като приключим — казах.
— Полицай.
Кимнах.
Той се наведе напред, свивайки ръка в шепи, и аз се прегърбих към него. Той залепи уста до ухото ми.
— Пистолетът ми у Джон ли е?
Отново кимнах.
Той отстъпи с вдървено лице. Нямаше да отстъпи. Джон вървеше по улицата и аз тръгнах след него, поглеждайки назад към Алън. Отново беше придобил вида си на цар на маймуните, но поне стоеше на едно място. Джон започна да пресича, а аз продължих от страната на колата и го настигнах, преди да стигне до следващата пресечка. Погледнах назад към Алън. Той отминаваше колата с очевидното намерение да върви успоредно с нас от другата страна на улицата. Махнах му да се връща. Той спря. Някъде откъм северозапад се чу единичен изстрел. Когато пак погледнах назад към Алън, той стоеше на същото място.