2
Събудих се и видях огромната, подобна на бормашина глава на рентгена, насочена към дясната страна на гърдите ми, по-голямата част от които беше покрита с кървава превръзка. Техникът, защитен от водолазна каска и оловна жилетка, ми нареди да не мърдам. Вместо дрехите си носех прозрачно синя болнична нощница, разкопчана на гърба и смъкната от дясното ми рамо подобно на тога. Някой беше изчистил всичката кръв от мене и аз миришех на спирт за разтриване. Изненадващо беше, че стоя прав без никаква помощ.
— Бихте ли останал неподвижен, моля? — попита начумереният звяр в доспехите и бормашината зацъка и забръмча. — Обърнете се сега да видим гърба.
Установих, че мога да се обърна. Очевидно бях извършвал подобни чудеса от известно време насам.
— Ще трябва да повдигнем тази ръка — каза звярът и излезе иззад машината си, за да хване дясната ми ръка за лакътя и твърдо да я отдели от мишницата. Той не обръщаше внимание на шумовете, които издавах.
— Дръжте я така.
Цък. Бръм.
— Сега можете да се върнете в стаята си.
— Къде съм? — попитах и той се засмя. — Сериозно говоря. Каква е тая болница?
Той излезе безмълвно и от нищото към мене се забърза медицинска сестра с дълга синя шина, украсена в увиснали бели ленти за закопчаване, и с информацията, че съм в болница „Сейнт Мери“. Още едно завръщане у дома: именно в „Сейнт Мери“ бях прекарал два месеца от седмата си година, тук сестра Хати Баскоум ми беше казала, че светът е наполовина нощ. Солидна омърляна грамада от кафяви тухли, заемаща половин километър от улица „Вестри“, болницата беше на една пряка от старата ми гимназия. В реално време, ако такова нещо съществува, цялото безкрайно пътуване в линейката не би могло да отнеме повече от пет минути. Сестрата премести подкрепящата превръзка през рамото ми, завърза нощницата ми, настани ме в инвалиден стол, избута ме по коридора, натовари ме в един празен асансьор, разтовари ме, след което ме поведе през лабиринт от коридори към стая с високо легло. Много хора искали да говорят с мене, каза тя, бил съм популярна фигура. Казах:
— Искам да съм сама.
Беше прекалено млада, за да знае любимата фраза на Грета Гарбо, но все пак ме остави сам.
Замислен на вид лекар с дълъг плик в ръка влезе след десетина минути.
— Е, господин Андърхил — поде той — вие ни поставихте необикновен проблем. Куршумът, който ви е улучил, е преминал по чиста права линия покрай белия дроб и се спрял под дясната лопатка. Според тези рентгенови снимки обаче вие носите толкова много метал в гърба си, че не е възможно да различим куршума от всичко останало. При тези обстоятелства мисля, че просто ще го оставим там.
След това той пристъпи от крак на крак и ми се усмихна, държейки в сключените си ръце увисналия пред слабините му плик с рентгеновите снимки.
— Бихте ли разрешили един малък спор между мене и рентгенолога? Какво ви се е случило, някаква трудова злополука ли?
Имаше ясни сини очи, гъст рус перчем на челото и никакви бръчки, дори пачи крак.
— Когато бях малко момче, — казах — глътнах един магнит.
Мъничка, почти невидима хоризонтална бръчка, тъничка колкото косъмче на бебешка главица, се появи в средата на челото му.
— Е добре — казах. — Беше свързано с едно загадъчно пътуване.
Той не разбра.
— Ако няма да ме оперирате, значи ли това, че утре си отивам вкъщи?
Той каза, че искат да ме оставят под наблюдение за ден-два.
— Трябва да предотвратим инфекциите, да се погрижим раната да започне да заздравява правилно. — Той замълча. — А и един лейтенант от полицията, Рос Маккандлис, изглежда държи да стоите на едно място. Доколкото разбирам, ще имате много посетители през следващите няколко дни.
— Надявам се някой от тях да ми донесе нещо за четене.
— Мога да взема списания от салона, ако желаете, и да ви ги донеса, когато дойда пак в това крило.
Аз му благодарих, а той се засмя и каза:
— Ако ми кажете как загадъчното пътуване може да остави половин кило метал в гърба ви.
Попитах каква е възрастта на рентгенолога.
Бръчка с размер на бебешко косъмче отново се появи на челото му.