— А за какво взехте този старец?
— Алън може да бъде изключително настойчив. Не ни остави никакъв избор.
— Изглежда много хора са чули професор Брукнър да заплашва, че ще убие човека, който е убил дъщеря ми. Предполагам, че и в тоя случай е бил настойчив.
Спомних си погребението — Джон навярно им беше казал за избухването на Алън.
— Наредих му да остане в колата, но той искаше да следи нещата отблизо и ни последва от другата страна на улицата.
— Вие вече сте били ходили в къщата.
Кимнах.
— Търсих тези записки — тези кашони, които той изнесе от „Грийн уоман“. Вие ги намерихте, нали?
— Не — каза Маккандлис.
Усетих, че стомахът ми потъва към дюшека.
— Как успяхте да влезете първия път?
— Задната врата не беше заключена.
— Ами! — каза Маккандлис. — Оставил е мястото отключено? Както и „Грийн уоман“, така ли? Отивате и намирате ключалката вече счупена.
— Да — казах. — Така че влязох и огледах.
— Сигурно това е нещо обикновено в Ню Йорк, разбиваш и влизаш. Тук обаче не гледаме на това с много добро око.
Мъжът от коридора започна отново да крещи, но мъртвите очи не се отлепяха от моите.
— Както и да е, да речем че вие с приятеля си сте влезли. Долу в мазето има един интересен малък подарък, но няма кашони, пълни с интересни неща. От друга страна, вие сте взели нещо. Къс хартия.
Носех хартийката в джоба на якето си, откакто Том ми го върна. Бях забравил за него и някой от болницата го беше предал на полицията.
— Злоупотребата с веществени доказателства също има известна тежест.
Джон им беше разказал всичко за влизането в къщата и в кръчмата и сега те го държаха на „Армъри плейс“, докато решат какво да правят с мене. Решението беше свързано с начина, по който отговарям на въпросите — ако не му помогнех да натъпче реалността във формата, която му изнасяше, той щеше да е щастлив да обърка живота ми с толкова криминални обвинения, колкото би могъл да измисли.
— Бих могъл дори да си помисля, че вие с приятелчето си сте довели стареца, понеже сте знаели, че той ще стреля във Фонтейн при първа възможност.
— Казахме му да стои в колата — казах аз изморено. — Не го искахме с нас. Това е безумно. Джон не му е давал пистолета, той си го взе. Нямахме ясен план.
Болката нарасна с два пункта. Имаше много време до следващата инжекция.
— Вижте, ако сте видели хартийката, разбрали сте какво значи. Видяхте, че е една жена в Алънтаун. Фонтейн е работил в Алънтаун.
— Да — Маккандлс въздъхна. — Но нищо не доказва, че е убил някого там. И този разговор не е вече за Пол Фонтейн. За вас е.
Той рязко се изправи и отиде до прозореца. Разтърка лицето си, гледайки към улицата. По отсрещната сграда пламтяха слънчеви отблясъци. Маккандлис подръпна колана си и се обърна бавно.
— Трябва да мисля за този град. В този момент нещата биха могли да поемат в две различни посоки. В полицейското управление ще има много промени. Вие сте намерил човек в Охайо, който ви е казал, че Фонтейн е бил някой друг. Това, което имам аз, е един мъртъв инспектор и опашката от безредици. Това, което не ми трябва, е разгласяването на още един сериен убиец в Милхейвън, особено ако той е полицай. Защото резултатът ще е още повече проблеми, отколкото имаме в момента. — Той отново въздъхна. — Виждате ли смисъл в думите ми?
— Твърде много.
— Всичко на света е политика — той се върна към стола, закова ръцете си върху облегалката му и се наведе напред. — Но нека поговорим за това, което се е случило, когато Фонтейн е бил застрелян.
Вратата се отвори и той вдигна поглед. Русият доктор, когото бях видял през нощта, направи две крачки в стаята, замръзна и отново излезе.
— Когато свършим, — каза Маккандлис — всичко това ще е решено завинаги. След това няма да има изненади. През нощта на безредиците вие отивате в тая къща с намерението да заловите един човек, за когото сте имали основание да вярвате, че е убил двама души. Смятали сте да го предадете на полицията.
— Точно така.
— Чухте ли стрелба в района?
— Не тогава. Не, бъркам. Чух изстрели откъм района на безредиците.
— Какво се случи, когато стигнахте до къщата?
— Двамата с Джон бяхме тръгнали към задната врата, но аз го върнах покрай къщата отново, за да се качим на верандата. Когато наближихме стъпалата към верандата, Алън видя предната врата да се отваря и започна да крещи.
— В тоя момент патрулната кола е през една пряка.
— Да — казах. — Алън видя Фонтейн и започна да пищи „Това ли е той?“ Фонтейн каза нещо от сорта на „По дяволите, Андърхил, тоя път няма да се измъкнеш“. Мисля, че хората в колата още не ни бяха видели.