— Тук съм, пред вратата.
В същия момент и двамата се разпознахме. Беше старшина Манджълоути, но без бялата превръзка, която носеше, когато го видях за последен път.
— Никой обаче не ми е нареждал да разговарял с вас — каза той и ми отправи, както навярно смяташе, един наистина страшен поглед. Когато седна, сгъваемият му стол изскърца.
4
Джефри Боу успя да преодолее регистратурата и се озова пред вратата ми около час, след като Рос Маккандлис си тръгна. Аз си играех със студената овесена каша, която ми бяха пратили от кухнята, като правех от нея хълмче, а после го сплесквах. Първият знак за пристигането на репортера беше гласът на Манджълоути, който казваше:
— Не, не, омитайте се оттук.
Помислих си, че не позволява на Джон Рансъм да влезе в стаята ми, бутнах кашата и извиках:
— Хайде де, Манджълоути, пуснете го.
— По никакъв начин — каза Манджълоути.
— Нил чухте — каза глас, който познавах. Боу промуши мършавия си гръден кош покрай Манджълоути и надникна в стаята. — Здрасти, Тим — каза той, сякаш бяхме стари приятели. Може и да бяхме вече — дадох си сметка колко съм доволен да го видя.
— Здрасти, Джефри — казах.
— Кажи на старшината да ме пусне за десет минути, а?
Манджълоути заби ръка върху гърдите на Боу и го избута до средата на коридора. Джефри направи знаци към мене над главата на полицая, но Манджълоути отново го бутна и новинарят изчезна.
Чух го да протестира по целия път през коридора до асансьорите. Манджълоути ми беше толкова ядосан, че затвори вратата, когато се върна.
Когато вратата се отвори отново, вече бях започнал да съжалявам, че не изядох овесената каша. Съни Беринджър дойде с един-единствен лист хартия върху поставка.
— Показанията ви са готови — каза той и ми подаде листа. Извади химикалка от джоба си. — Разпишете се, където и да е отдолу.
Повечето изречения в показанията започваха с „аз“ и съдържаха по-малко от шест думи. Имаше поне по една машинописна грешка във всяко изречение и граматиката куцаше. Беше сухо описание на това, което се беше случило пред някогашната къща на Боб Бандолайр. Последните две изречения бяха: „Професор Брукнър стреля два пъти и ме улучи. Чух, че стрелбата се продължава.“ Маккандлис навярно го беше накарал да го пренаписва три пъти, всеки път отстранявайки нови подробности.
— Трябва да направя някои промени, преди да подпиша — казах.
— Как така промени? — попита Беринджър.
Започнах да вписвам „с един от куршумите“ след „ме улучи“ и Беринджър се наведе над листа да види какво добавям. Искаше да измъкне писалката от ръката ми, но се успокои, като видя какво правя. Задрасках „се“ от последното изречение и написах името си под показанията.
Той си взе поставката и писалката, озадачен, но успокоен.
— Просто редактирам — казах. — Не мога да не го направя.
— Лейтенантът е голям поддръжник на редактирането.
— Разбрах това.
Съни се отдръпна от леглото и хвърли поглед към вратата, за да се увери, че е затворена.
— Благодаря ви, задето не споменахте, че вие ми казахте за снимките.
— Мънроу ще пусне ли Джон, след като се върнете с тези показания?
— Сигурно. Рансъм просто си седи на бюрото му и двамата си разказват истории за Виетнам — той все още не искаше да си тръгне и стърчеше като кула над леглото.
За пръв път той погледна открито към марлята върху рамото ми. Видях, че реши да не казва нищо за нея. После направи стъпка към вратата.
— Да кажа ли на Рансъм, че бихте искали да го видите?
— Бих искал да видя всекиго, освен Манджълоути — казах.
След като Съни си тръгна, един чернокос, енергичен млад лекар връхлетя в стаята, за да залепи нова марля върху кървавата дупка.