— За около месец ще имате проблем с бекхенда, но иначе сте наред — той притисна последната лепенка на мястото й и се изправи. Виждаше се, че прелива от любопитство. — Полицията май смята, че тук ще сте в по-голяма безопасност.
— Мисля, че е вярно обратното.
След това четох „Модърн матюрити“. От кора до кора, дума по дума, заедно с рекламите. Трябваше да си сменя маратонките и да се погрижа за отчета на данъците си. За обяд получих парче пиле, толкова бледо, че почти се сливаше с чинията. Изядох го до последната трошичка, даже хрущялестите парченца, захванати за костите.
Когато Джон се появи няколко часа по-късно, Манджълоути отказа да го пусне, докато не получи разрешение от управлението. Разрешението отне доста време и докато двамата бяха на регистратурата, аз станах от леглото и повлякох тръбичката за глюкоза през стаята до мивката, където се погледнах в огледалото. Имах малко повече цвят от пилето и се нуждаех от самобръсначка. За да си отмъстя за списанията, изпиках се в мивката. Докато Манджълоути научи, че няма да го уволнят, задето е пуснал Джон в стаята ми, аз бях докуцукал обратно в леглото си, чувствайки се сякаш току-що съм изкачил някой алпийски връх.
Джон влезе с износена бяла брезентова чанта, затвори вратата и се облегна на нея, клатейки глава в израз на безпомощност.
— Можеш ли да повярваш, че тоя човек е още в полицията? Какво прави той тук сега?
— Защитава ме от пресата.
Джон изпръхтя и се оттласна от вратата. Погледнах лакомо към брезентовата чанта. На едната й страна с големи червени букви пишеше КОЛЕЖ АРКХАМ.
— Странна работа, имаш вид на някой, по който току-що са стреляли. Отбих се вкъщи и взех няколко книги. Никой не благоволи да ми каже колко ще те държат, така че съм донесъл доста.
Той седна до мене и започна да трупа книги на масата. „Библиотеката на Наг Хамади“, Сю Графтън, Рос Макдоналд, Доналд Уестлейк, Джон Ървонг, А. С. Байът, Мартин Еймис.
— Някои от тях бяха на Ейприл. Помислих си също, че може да ти бъде интересно и това — той извади от чантата дебела книга в зелена обложка и я вдигна така, че да видя корицата. „Концепцията за свещеното“ от Алън Брукнър. — Навярно най-добрата му книга.
Взех я от него. Овехтяла като стар куфар, омацана, омекнала от употреба, тя имаше вид като че ли е била четена стотици пъти.
— Много съм ти благодарен — казах.
— Запази си я — той се облегна назад и разтърси ръце. — Ама че нощ.
Попитах го какво е станало, след като ме откараха.
— Натикаха ни с Алън в полицейска кола и ни закараха на „Армъри плейс“. После ни заключиха в една малка стая и ни задаваха едни и същи въпроси отново и отново.
След два часа го бяха закарали вкъщи, бяха го оставили да поспи, после отново го бяха взели и го бяха заразпитвали отначало. Най-сетне Маккандлис взел писмените му показания и го пуснал. Не го обвинили в нищо.
Той ме хвана за китката.
— Не им каза нищо за колата, нали? Или за другите неща? — имаше предвид Брайън Дориан.
— Не. Придържах се към „Елви“ и Франклин Бачълър и Синята Роза.
— Ох — той се облегна назад с благодарност. — Не знаех в какво състояние си. Имах моменти на доста големи безпокойства там.
— Как е Алън? Чух, че е в Областната болница.
Джон изпъшка.
— Алън рухна. Дълго време цитираше един от проклетите гностически стихове. След това забъбли по бебешки. Не знам какво е правил по време на разпита, но Мънроу ми каза накрая, че е на успокоителни в болницата. Предполагам, че ще трябва да го обвинят в безразсъдна употреба на оръжие или опасно безразсъдство, или нещо подобно, но Мънроу ми каза, че навярно няма да трябва да ходи на процес или каквото е там. Искам да кажа, няма да свърши в затвор. Но Господи, ако можеше да го видиш.
— Беше ли при него?
Джон изпъшка.
— Имам чувството, че е завзел моя живот. Отидох в Областната и ето го там Алън, легнал на леглото и говорещ неща като „Аз живея в малка бяла къщичка. Върна ли се тати? Моят брат се изпишка от моста.“ Буквално. Той е на около четири години. Честно казано, не вярвам вече да бъде нещо друго.
— О, боже! — казах.
— Така че адвокатът му ме спипва и казва, че тъй като преди една-две години той е назначил Ейприл за попечителка на имотите си, сега аз съм попечителят, освен ако не искам да прехвърля отговорностите си на адвоката. Как не. Той е на осемдесет години, като че ли е излязъл от роман на Дикенс. Така че ще трябва да се разправям с банката, да подпиша милион документи, да прокарам случая му в съда, да продам къщата му.
— Да продадеш къщата му?
— Не може да живее там вече, заминал си е. Трябва да намеря дом, в който ще го приемат, което в неговото състояние не е лесна работа.