Хоуган въздъхна и се отпусна на стола.
— Това, което вие сте се опитали да направите, е било голяма глупост.
— Не знаехме на кого да се доверим. Не мислехме, че някой ще ни повярва, освен ако не го хванем в старата му къща и не го накараме да говори.
— Как според вас щяхте да го накарате да говори?
Той избягваше да употреби името — процесът, предсказан от Джон, беше вече започнал.
— Ако успеехме да го вържем — това беше образът, чрез който си представях финала на нашето нападение над Фонтейн — щях да му каза, че знам кой е. Бих могъл да го докажа. Нямаше да има никакъв изход за него — щеше да разбере, че е заловен.
— Доказателството щеше да е този човек Хабъл?
— Да. Хабъл веднага го позна.
— Представете си каква работа — каза Хоуган, като искаше да каже, че това е твърде много, за да си го представи човек. — Е, ние ще изпратим някого там утре, но не очаквайте да четете за Франклин Бачълър в „Ню Йорк Таймс“. Или пък в „Леджър“ — погледът му още повече се замъгли. — Когато влязохме в контакт с армията, те ни ругаха през повечето време, накрая някакъв тип от ЦРУ предаде вестта, че досието на майор Бачълър не само е затворено, но и че не може да бъде отваряно още петдесет години. Официално той е мъртъв. И всичко написано за него, което не повтаря нещо вече известно, трябва най-напред да се одобри от ЦРУ. Та ето къде сме.
— Ето къде сме всички ние — казах. — Но благодаря ви, че ми казахте.
— Още не съм свършил. Разбрах, че сте се срещнали със Рос Маккандлис.
Кимнах.
— Разбирам какво иска.
— Той обикновено не оставя много място за съмнение. Но навярно не ви е казал едно-две неща, които трябва да знаете.
Зачаках, опасявайки се, че ще ми каже нещо за Том Пасмор.
— Пистолетът на стария човек се изследва от специалисти по балистика. Там не са много бързи. Докладът ще дойде след около седмица. Но куршумът, който е убил нашия инспектор, не би могъл да е дошъл от същия пистолет като този, който улучи вас.
— Прекалявате — казах. — Аз бях там. Видях Алън да стреля два пъти. Какъв е смисълът на всичко това? — и изведнъж видях смисъла. — Ако не Алън беше убил Фонтейн, цялата ни история се стопяваше във фикцията на безредиците.
— Това е истината. Видял сте Брукнър да стреля два пъти, защото първият път не е улучил. Вторият улучва вас — ако ви беше улучил първият, нямаше да го видите да стреля втори път.
— Значи първият улучва Фонтейн.
— Знаете ли какво се е случило с него? Целият му гръден кош се е взривил. Ако ви беше улучил същият куршум, нямаше да ви е останало нищо под дясната ключица. Нямаше да сте жив.
— Е, кой го е застрелял тогава? — щом отворих уста, вече знаех.
— Казал сте на Маккандлис, че сте видял човек между къщите оттатък улицата.
Видял бях — най-малкото мислех, че съм видял. Дори и да не бях, Макканлис щеше да ми подскаже, че съм видял. Бях му поднесъл точно каквото искаше.
— В тоя град все още има полиция — каза Хоуган. — Ще го хванем рано или късно.
Видях възможност за въпрос и веднага се вкопчих в нея.
— Маккандлис спомена някакъв Вънтюра, струва ми се. Никълъс Вънтюра.
— Това е другото нещо, което исках да ви кажа. Вънтюра е бил опериран, сложен в гипс и настанен в Областната болница. Скоро след като започват безредиците, той изчезва. Никой не го е виждал оттогава. И не мисля, че някой ще го види вече.
— Как е могъл да изчезне? — попитах.
— Областната е хаотично място. Може просто да си е излязъл.
— Но вие не мислите така.
— Мисля, че Вънтюра не би могъл да се изправи сам, камо ли да си излезе от болницата — яростта в погледа му изглеждаше свързана с вонята на пепелища, която се носеше от дрехите му, сякаш тялото му изпускаше тая миризма. — Както и да е, това е, което исках да ви кажа. А сега ще ви оставя на спокойствие.
Той се изправи на крака и мрачно ме погледна.
— Било е истинско.
— Дори прекалено истинско — казах, а той кимна и излезе от стаята. Вонята на яростта и разочарованието му остана след него, като пластове пепел по кожата ми, по чаршафите, по книгата, която бях забравил, че държа.
6
— Аз те предупредих, че може да се случи нещо подобно — каза ми Том Пасмор на следващата сутрин, след като му бях описал разговора си с Хоуган. — Но не очаквах, че ще е толкова тотално. Пепелният слой от разочарование все още ме покриваше така плътно, че почти се чувствах благодарен на отвличащото вниманието ми равномерно туптене, в което се беше оттеглила болката ми. Нехарактерно сдържаният черен костюм на Том изглеждаше като друга форма на разочарованието, несмекчена от никакъв проблясък на цвят, от розова вратовръзка или жълта жилетка, или яркочервена кърпичка, с каквито той обикновено освежаваше общия си вид. Общият вид на Том изглеждаше така печален, както и моят.