— Ако наистина искаш да ми я дадеш — казах.
— Твоя е. Ще се погрижа за документите и ще намеря добри специалисти, които да я опаковат и да ти я изпратят. Благодаря ти.
Той запристъпва от крак на крак, без да знае какво още да каже, после си отиде.
8
Четири часа преди полета ми, Джон се обади да ми каже, че има среща с адвокатите си и не може да излезе. Бих ли имал нещо против да вляза с моя ключ и после да го пусна в пощенската кутия, след като заключа? Щял да ми изпрати картината при първа възможност и да ми се обади, за да ме държи в течение за осъществяването на плановете си.
— На добър час с книгата ти — каза той. — Знам колко е важна тя за тебе.
След пет минути се обади Том Пасмор.
— Опитах се да си изпрося да те съпроводя до летището, но Хоуган отказа. Ще ти се обадя след ден-два да видя как си.
— Том — казах, внезапно обзет от една идея, — защо не се преместиш в Ню Йорк? Ще ти хареса, ще спечелиш стотици интересни приятели и никога няма да ти липсват проблеми за разрешаване.
— Какво? — каза той с глас, изпълнен с престорено възмущение. — И да изоставя корените си?
Старшина Манджълоути стоеше до мене като куче пазач, докато ме изписваха от болницата, закара ме до „Илай плейс“ и се тътрузеше из къщата, докато аз решавах задача за едноръко стягане на багажа. Шината, която покриваше дясната ми ръка от пръстите до рамото, не позволяваше да сваля едновременно и двете си чанти, така че Манджълоути стоеше начумерено и ме гледаше да се качвам нагоре-надолу по стълбите. Когато слязох за втори път, той каза:
— Това тук са истински картини, нещо като картини с маслени бои, нали?
— Да — казах.
— Не бих сложил такава мацаница и в кучешка колибка.
Той ме изгледа, докато вдигах двете чанти с лявата си ръка, последва ме през вратата, изчака да заключа и ме остави да наместя сам чантите в багажника.
— Не сте много бърз — каза той.
Погледнах часовника си, когато той сви по „Бърлин авеню“ — до полета и имаше още час половина.
— Искам да спрем на едно място преди летището. Няма да се забавим много.
— Сержантът не спомена за никакви спирания.
— Не е нужно да му казвате.
— Вие наистина получавате царско обслужване — каза той. — Къде искате да спра?
— Областната болница.
— Поне е по пътя към летището.
9
Една сестра в състояние на перманентна ярост ме отведе с бърза маршова стъпка по коридор, претъпкан от древни мъже и жени в инвалидни колички. Някои от тях си мърмореха сами и дърпаха тънките си памучни халати. Те бяха жизнерадостните. Въздухът миришеше на урина и дезинфектиращи средства; лъщящ слой вода покриваше коридора, събирайки се тук-там в локви, които достигаха отсрещната страна. Сестрата прелетя над локвите, без да обяснява, без да се извинява или дори да поглежда надолу. Отдавна стояха тук.
Без да съм го молил за това, Манджълоути отказа да напусне колата и ми каза, че имам петнайсет минути на разположение, и нито секунда повече. Седем минути бяха минали, докато открия някой, който да ми каже къде е Алън, още пет минаха в препускане след сестрата през километри от коридори. Тя зави зад още един ъгъл, промъкна се покрай носилка, на която лежеше в безсъзнание стара жена, завита до врата с петносан бял чаршаф, и спря на входа към здрачно помещение, което имаше вид на нощен приют за бездомни старци. Редици легла, разположени на не повече от метър едно от друго, стояха покрай стените. Мръсните прозорци в дъното пропускаха нещо подобно по-скоро на мъгла, отколкото на светлина.
С глас на робот сестрата каза:
— Легло двайсет и трето.
Тя ме отпрати с поглед и се извърна да се скрие обратно зад ъгъла.
Старците в леглата бяха идентични като клонирани, институционализирани до такава степен, че бяха загубили всякаква индивидуалност — бяла коса върху бели възглавници, сбръчкани, увиснали лица, мътни очи и отворени усти. След това започнаха да се очертават и детайли: извит като човка нос, плешива, покрита с корица глава, изплезен език. Мърморенията на малкото старци, които не спяха и не се намираха в постоянен унес, звучаха като грешка. Видях цифрата 16 на леглото пред мене и тръгнах покрай редицата към 23.
Разпиляна бяла коса ограждаше хлътнало лице и предъвкваща уста. Бих го отминал, без да спра, ако не бях погледнал най-напред номера му. Рунтавите вежди на Алън бяха избуяли за сметка на останалата част от тялото му. Навярно винаги беше имал такива разклонени, оплетени вежди, но всичко друго в него не ми беше позволявало да ги забележа. Дори необикновеният му глас се беше смалил и думите му изчезваха в едва доловим шепот.