— Алън, — казах — тук е Тим. Чуваш ли ме?
Устата му увисна и за миг в очите му се появи нещо като искрица съзнание. След това устните му отново се задвижиха. Наведох се да чуя какво казва.
— … застанали на ъгъла и брат ми имаше клечка за зъби в устата си, защото си мислеше, че така изглежда по-мъжествен. Но така той изглеждаше само глупак, нищо повече, и аз му го казах. Казах му, знаеш ли защо тези глупаци се навъртат пред „Армистедс“ с клечки за зъби в устите си? Та хората да си мислят, че тъкмо са обядвали солидно там. Мисля, че всеки може да разпознае глупака, освен тези от собствения му вид. И тогава леля излезе и каза, „Караш брат си да плаче, кога най-сетне ще се научиш да си мериш приказките?“
Изправих се и поставих лявата си ръка на рамото му.
— Алън, кажи ми нещо. Аз съм Тим Андърхил. Искам да ти кажа довиждане.
Той леко извърна глава по посока към мене.
— Помниш ли ме? — попитах.
Очите му блеснаха, когато ме разпозна.
— Кучи сине. Не си ли умрял? Аз те прострелях зверски.
Коленичих до него, почти просълзен от облекчение.
— Алън, ти ме улучи само в рамото.
— Оня е мъртъв — гласът на Алън възвърна малка частица от някогашната си сила. Очите му се разшириха тържествуващо. — Наредих го.
— Не бива да оставаш в тая дупка — казах. — Трябва да те измъкнем оттук.
— Слушай, синко — усмивка разпъна отпуснатата му уста и хлътналото лице и огромните вежди ме повикаха да се приближа. — Трябва просто да се измъкна от това легло. Има едно място, което показах веднъж на брат си, оттатък реката. Ако само умеех да си меря проклетите приказки… — той примигна. В червените кладенчета под клепачите му се събра влага. — Проклятието на живота ми. Първо приказвам, после мисля. — Алън затвори очи и потъна във възглавницата си.
Аз казах:
— Алън? — Сълзи се стичаха от затворените ме очи и потъваха в тюла на бакенбардите. След миг си дадох сметка, че е заспал.
Когато се върнах в колата, Манджълоути изръмжа:
— Нямате ли часовник?
Отговорих:
— Ако се заядете още веднъж, ще натикам зъбите ви в гърлото с тоя гипс.
Част петнадесета
Лени Валънтайн
1
Когато се върнах в Ню Йорк, постарах се да се върна към моя ненормален живот, но тъкмо това връщане ми беше невъзможно. Всичко беше изчезнало, докато ме е нямало, и беше заменено с други предмети, които само на пръв поглед приличаха на предишните — креслата и канапетата, леглото ми и писалището, дори килимите и етажерките бяха с няколко сантиметра по-тесни или къси, не каквито трябва на височина или широчина, и недоловимо разместени, така че жилището ми се превръщаше в пъзел, разрешаван чрез насилственото натикване на парченцата на места, където би трябвало да има други парченца. Част от това чувство за разместеност се дължеше на необходимостта да пиша само с показалеца на лявата ръка, която отказваше да работи по обичайния си начин без помощта на другата, но що се отнася до останалото, причината беше в мене. Бях се върнал от Милхейвън толкова разцентрован, че вече не се намествах на обичайното си място в пъзела.
Приятелите ми по чудотворен начин ме отвличаха от това чувство за разместеност, като се суетяха заради раната ми и настояваха да чуят как съм успял да се докарам дотам, да бъда ранен в рамото от изтъкнат професор по религиознание. Историята беше дълга и изискваше много време за разказване. Те не се задоволяваха с резюмета, искаха подробности и живи описания. Маги Ла беше особено заинтригувана от онова, което се беше случило сутринта, когато се бях изгубил в мъглата, и ми каза, че е било нещо съвсем просто.
— Влязъл си в книгата си. Видял си героя си и той е бил ти самият. Затова си казал на човека в линейката, че името ти е Фий Бандолайър. Защото какъв друг смисъл има тая книга, която пишеш.
— Много си умна — казах, малко стреснат от проницателността й.
— Най-добре ще е да свършваш тая книга, да я извадиш от себе си — каза тя и това беше проницателно.
Когато Вин донесе чинии с виетнамски лакомства от кухнята на „Сайгон“, Маги настоя да се върне обратно за супа.
— Този човек се нуждае от много супа — каза тя и Вин навярно се съгласи, защото се върна веднага и то с такива количества супа, които биха могли да ни изхранят и тримата в продължение на една седмица и които, разпределени в различни съдове, той прибра в хладилника ми.
Майкъл Пул искаше да знае периода, през който Фий Бандолайър е бил Франклин Бачълър, и се интересуваше дали смятам, че знам какво се е случило, когато Джон Рансъм достига лагера на Бачълър.