Том ме попита за рамото ми и каза:
— Това може да се окаже безумие — да те върна да биеш пак тоя път на основата на толкова малко данни.
— Не ме е грижа колко са — почувствах истината на думите си в момента, в който ги изрекох — величината на данните нямаше значение, ако данните бяха точни. Ако можехме да натиснем, където трябваше, една мъртва жена от малко градче в Охайо щеше да ни позволи да отворим вратата към миналото. Предишната нощ по телефона двамата с Том бяхме разработили начин да направим това. — Харесвах Пол Фонтейн и макар че като че ли имах доказателства…
— И аз не можах да повярвам напълно — каза Том. — Всичко пасваше толкова добре и все пак се усещаше, че не е правилно.
— Но тоя стар педи в Танджънт, Хабъл, показа право в него. Не виждаше много добре, но не беше сляп.
— Значи е сбъркал — каза Том. — Или ние бъркаме. Скоро ще разберем.
Стъклените врати се отвориха пред нас и двамата излязохме навън. От другата страна на шосето ярката слънчева светлина огряваше километрите от блед бетон на паркинга за кратък престой. Слязох от бордюра, но Том ме възпря:
— Не, паркирал съм ето там.
Той направи знак към далечния край на зоната за слизане на пътници, където един бляскав ягуар стоеше в сянката на знак, забраняващ паркирането.
— Не знаех, че имаш кола — казах.
— Тя прекарва повечето време в гаража ми. — Той отвори багажника, остави чантите ми вътре и затвори. Багажникът издаде звук като от затварянето на банков сейф. — Нещо ми стана, предполагам. Видях го на витрината и просто трябваше да го имам. Това беше преди десет години. Познай колко е километражът му.
— Осемдесет хиляди — казах, мислейки, че съм прекалено консервативен. За десет години можеш да набереш осемдесет хиляди само като отиваш веднъж седмично до магазина за хранителни продукти.
— Дванайсет хиляди — каза той. — Аз не излизам много често.
Отвътре колата изглеждаше като кабината на частен реактивен самолет. Когато Том завъртя ключа, колата издаде звук на огромен, изключително самодоволен котарак, когото галят на припек.
— Често пъти, когато не мога да издържам вкъщи, когато съм зациклил, или когато знам че не мога да видя нещо, отивам в гаража и разглобявам колата. Почиствам не само свещите, почиствам и двигателя. — Тръгнахме по шосето и без да спираме излязохме в лекото движение по магистралата. — Мисля, че това не е превозно средство, това е хоби като ловенето на пеперуди.
Той се усмихна на картината, което току-що бе извикал: Том Пасмор в един от контешките си костюми, седнал на пода в гаража посред нощ и лъскащ до блясък ауспуха. Навярно подът в гаража му светеше; навярно целият гараж приличаше на операционна зала.
Той ме извади от бленуването с въпрос:
— Ако не си губим времето и Фонтейн е невинен, кой друг би могъл да бъде? Кое е Фий Бандолайър?
Над това си бях блъскал главата по време на полета.
— Трябва да е бил един от хората, които са използвали Били Риц като информатор. Според Гленрой това трябва да е Хоуган, Мънроу или Маккандлис.
— Имаш ли предпочитания?
Поклатих глава.
— Мисля, че трябва да изключим Маккандлис поради възрастта му?
Той ме попита колко години давам на Маккандлис и аз му казах, че около петдесет и седем или петдесет и осем, може би шестдесет.
— Опитай пак. Не е над петдесет. Само така изглежда.
— Боже господи — казах аз, осъзнавайки, че смазващата персона, която ме бе разпитвала в болницата, е горе долу на моята възраст. Той тутакси стана предпочитаният от мене кандидат.
— Ами ти? — попитах. — Кой, мислиш, би могъл да е?
— Аз успях да вляза в досиетата на държавните служители в града и прегледах повечето досиета на полицията, като търсех датите на назначаването им.
— И?
— И Рос Маккандлис, Джоузеф Мънроу и Майкъл Хоуган са дошли от други полицейски участъци в течение на няколко месеца през 1979 година. Както и Пол Фонтейн. Анди Белин назначава четиримата.
— Предполагам, че никой от тях не е дошъл от Алъртън.
— Никой от тях не е дошъл от който и да било град в Охайо. Маккандлис твърди, че от Масачузетс, Мънроу казва, че е от Калифорния, а досието на Хоуган твърди, че е от Делауеър.