— Е, поне списъците и на двама ни съвпадат — казах.
— Сега трябва да измислим какво да правим с него — каза Том и през останалата част от пътуването до „Ийстърн шор роуд“ говорехме за това — какво да правим с хората от списъка.
2
Гаражът му изглеждаше по-скоро като гишетата на бензиностанциите по „Хъстън стрийт“, отколкото като операционна зала. Може и да беше по-мръсен от бензиностанциите. Неизвестно защо, това ме успокои. Извадихме чантите от ягуара, преминахме покрай купища с парцали и кутии с инструменти и след като Том отвори вратата на стария гараж, влязохме в къщата през вратата на кухнята. Усетих прилив на удоволствие — хубаво беше, че отново бях в къщата на Том Пасмор.
Той ме поведе нагоре, после покрай кабинета му и оттам — към едно тясно, почти отвесно стълбище, което някога е водело към стаите за слугите на третия етаж. Един съвсем леко износен сивосин мокет на цветя покриваше стълбите и продължаваше по коридора на третия етаж. Над всяка от трите врати имаше сложен ръчно изработен знак, обявяващ името на апартамента. „Ваканционното ранчо“, „Покоите на Хенри VIII“, „Апартамент Флорида“.
— Сто процента си си мислел, че се майтапя — каза Том. — Родителите на Леймънт наистина са били малко странни, според мене. Във „Ваканционното ранчо“ има седла, афиши с „Търси се“ и избелени черепи, в „Хенри“ има доспехи и легло със завески, което сигурно ще ти е късо, а във „Флорида“ има крещящи тапети, плетени столове и препариран алигатор. Но е голям.
— Ще взема него — казах. — Делиус някога е написал нещо, което се казва „Флорида“.
Той отвори вратата към няколко стаи с изнесени напред прозорци под скосените тавани и бели тапети, покрити с огромни папратови листа — напомни ми за ресторанта на „Сайгон“. Плетената мебел се оживяваше от яркожълти възглавнички, а двуметровият алигатор се беше ухилил към един шкаф, сякаш очакваше оттам да му излезе обядът.
— Странно е, че си помисли за това — каза Том. — В спалнята има портрет на Делиус. Имаш ли нужда от помощ, за да си окачиш нещата? Не? Тогава ще те чакам в кабинета си, на долния етаж, когато се приготвиш.
Занесох чантите си в спалнята и го чух да излиза. Над една бамбукова маса със стъклен плот, върху който имаше раковини, висеше снимка на Делиус, на която той приличаше на учител по физика в частно английско училище от преди войната. Фредерик Делиус и алигатор — това изглеждаше горе-долу уместно. Измих ръцете и лицето си, сгърчвайки се от болка при някои погрешни движения на дясната ми ръка, изсуших се и слязох долу да предложа на Том последната част от плана, над който бяхме работили в колата.
3
— Дик Мюлър е първият човек, който ти е споменал проекта на Ейприл, нали? Значи той намеква, че е попаднал на нещо в ръкописа.
— Нещо, което се отнася до много пари.
— След което насрочва срещата. И нашето момче се изнервя.
— Да се надяваме — казах. Седяхме на коженото канапе в кабинета на Том с трите сюрреалистични компютърни бленувания, поставени пред нас. Сега, когато знаехме коя е била сградата на изподрасканата снимка, безумните внушения на компютъра добиваха известен смисъл — пирамидите и презокеанските параходи бяха хиперболи на козирката, а стъклените портиерни бяха израснали от гишето за билети. Боб Бандолайър е възнамерявал да убие Хайнц Стенмиц на най-подходящото място, пред „Белдейм ориентал“. Било присъствието на други хора, било самият Стенмиц бяха принудили Бандолайър да промени плановете си, но старото кино беше съхранило значението си за неговия син.
— Там трябва да е мястото, където крие записките си — продължавах аз. — Това е последното място, което е останало.
Том кимна.
— Мислиш ли, че можеш да го убедиш, че си Дик Мюлър? Можеш ли да имитираш гласа му?
— Засега не, но ще взема уроци — казах. — Имаш ли телефонен указател в тази стая?
Том се изправи и извади указателя от полица до бюрото си.
— Уроци по милхейвънски изговор ли?
— Само чакай — казах и набрах номера на Брайън Дориан.
4
Дориан не беше изненадан, че ме чува; изненада се донякъде, че съм отново в Милхейвън. Каза ми, че работел върху изложба за галерия в Чикаго и че е завършил нова картина за Синята Роза. Попита ме как върви писането ми. Изрекох едно-две безсмислени изречения за писането си, след което вече наистина успях да го изненадам.
— Искате да говорите по милхейвънски?
— По-късно ще ви обясня. Важно е хората, с които разговарям, да смятат, че съм този, за когото се представям.
— Дива работа — каза Дориан. — Та нали вие сте тукашен.