— Откъм алеята. Никой няма да ни види — каза Том. — Има обаче един недостатък. Влезем ли веднъж, няма да можем да сложим обратно веригата. От друга страна един от нас маже да влезе, а другият да закрепи веригата и да изчака.
— Отпред?
— Не. От другата страна на алеята има дървена ограда, която се издава на гърба на ресторанта. Кофите за боклук се нареждат зад оградата. Горната част на оградата е подредена така че има разстояния между тръбите.
— Искаш да чакаме там, докато някой влезе в сградата?
— Не, искам ти да влезеш, а аз ще стоя зад оградата. Когато видя, че някой влиза, ще отида отпред. Тези стари кинотеатри имат два входа към мазето, един отпред, близо до офиса на управителя, а другият отзад, близо до изхода. В центъра на мазето има голяма тухлена колона, зад която е котлето. В дъното има стари гримьорни, останали от времето, когато между филмите имало живи представления. Ако вляза отпред, той ще ме чуе, но няма да знае, че ти си вече вътре. Аз ще го накарам да се дръпне към колоната, където ти ще се криеш, и така ще го изненадаш.
— Влизал ли си вече вътре?
— Не — каза той. — Видях плановете. Тази сутрин ходих там и ги прегледах.
— А какво трябва да правя, когато го „изненадам“?
— Това ще зависи от тебе — каза Том. — Трябва само да го задържиш, докато аз стигна до вас.
— Знаеш ли какво според мене искаш да направиш? Мисля, че искаш да подпреш пистолет в гърба му, докато той отключва веригата, да го натириш по стълбите и да го накараш да намери записките.
— И какво искам да направя после?
— Да го убиеш. Имаш пистолет, нали?
— Да, имам пистолет. Два, всъщност.
— Аз не нося пистолет — казах.
— Защо?
— Не искам да убивам никого, никога вече.
— Можеш да го носиш, без да го използваш.
— Добре — казах. — Ще взема втория пистолет, ако влезеш в кинотеатъра с мене. Но ще го използвам само в абсолютно краен случай и тогава само ще го раня.
— Хубаво — каза той, но изглеждаше нещастен. — Ще вляза с тебе. Но наясно ли си със собствените си мотиви? Като че ли искаш да го охраняваш. Съмнения ли имаш?
— Ако някой от тези тримата се появи там довечера, как бих могъл да се съмнявам?
— И аз се чудех — каза Том. — Този, който се появи, трябва да е Фийлдинг Бандолайър-Франклин Бачълър. Плюс Лени Валънтайн. Плюс името, което носи в момента.
Казах му, че знам това.
Той отиде до бюрото си и извади най-горното чекмедже. Компютърът закриваше ръцете му, но се чу как два тежки метални предмета тропнаха о дървото.
— Ти получаваш „Смит и Уесън“ калибър 38. Специален полицейски.
— Хубаво — казах. — Ти какво имаш, картечница ли?
— „Глок“ — каза той. — Деветмилиметров. Никога не е стреляно с него. — Той излезе иззад бюрото с пистолетите в ръка. По-малкият беше поставен в кафяв калъф като портфейл и изглеждаше почти дружелюбен в съседство с „Глок“-а.
— Един човек, на когото помогнах веднъж, си мислеше, че може да ми потрябват.
Никога не са били продавани. Никога не са били регистрирани — бяха се материализирали от въздуха.
— Мислех, че помагаш на невинните — казах.
— Той беше невинен, но имаше много чешити за приятели — Том се изправи. — Ще отида да направя кафе и ще го сложа в термос. В хладилника има храна, ако огладнееш. Ще тръгнем оттук около осем и половина, така че имаш да убиеш около три часа. Искаш ли да подремнеш? Може да си благодарен за това по-късно.
— Какво ще правиш ти?
— Тук ще съм. Имам едни проекти, над които работя.
— Сигурно имаш някой, който да наблюдава киносалона. Затова още не сме тръгнали натам.
Той се усмихна.
— Е, имам две момчета, поставени там. Ще ми се обадят, ако видят нещо — не вярвам нашият човек да се появи преди полунощ, но няма защо да бъдем глупави, нали така?
Занесох пистолета си на горния етаж и легнах на кревата с глава върху високите възглавници. Три етажа под мене вратата на гаража изскърца на металните си релси. След две минути чух от гаража да се надига почукване на метал от метал. Прицелих се с пистолета към прозореца, към алигатора, към острия нос на Делиус. Фий Бандолайър ме изпълваше с толкова много мъка и ужас, че убийството му би било като унищожаването на митично същество. Ръката ми се отпусна и аз заспах с пръсти около дръжката.
7
В осем и половина отново бяхме в ягуара, на път към „Ливърмор авеню“. Стомахът ми беше пълен, умът ми беше бистър и поради увисналия на колана ми пистолет, прииска ми се да се преструвам на полицай. Помежду ни имаше дебел черен термос, пълен с кафе. Том като че ли нямаше друга грижа, освен това да кара гледаната си кола. Беше в черни широки панталони и черна тениска под черно ленено спортно сако и изглеждаше като Алън Стоун, без брадата и без параноята. Облечен горе-долу по същия начин, с черни джинси, една от черните тениски на Том и черно яке с ципове, аз имах вид на касоразбивач на средна възраст. След двайсет минути преминахме покрай „Сейнт Олуин“ и след още пет преки ягуарът бавно се понесе пред това, което някога беше „Белдейм ориентал“. От другата страна на улицата чернокож юноша с памучна блуза и обърната назад бейзболна шапка клечеше, облегнат на жълтата тухлена стена на един супермаркет. Когато Том му хвърли поглед от отворения прозорец на ягуара, момчето поклати рязко глава и скочи на крака. Той махна с ръка към ягуара и тръгна на север по „Ливърмор“, поклащайки глава настрани и назад, като че ли слушаше някаква вътрешна своя музика.