— Аз съм офицер от полицията — каза той. — Въоръжен съм и съм готов да стрелям. Искам да знам кой сте и какво правите тук.
Това не звучеше както трябва — не звучеше виновно. Фий би загасил светлината си в момента, в който разбереше, че в мазето има друг. Той дори не се отдалечи, за да се предпази.
— Говорете.
В паниката си не можех да си спомня гласа на нито един от двамата мъже, които биха могли да бъдат Фий Бандолайър. Груби парчета мазилка бяха забити в тялото ми. Копнеейки да съм където и да било другаде, но не и в това мазе, сграбчих парче мазилка, отчупих я и я хвърлих към стълбището. Мазилката се удари в бетона и се разби.
— Е, хайде де — каза мъжът. — Такива номера минават само на кино.
Той направи още една стъпка, но не знаех накъде.
— Нека ви кажа това, което знам — каза той. — Дошъл съм тук да се срещна с един мъж, който знае всичко за вас — той се е обадил на няколко следователи — на мене, на Мънроу и на не знам кои още. Или се е обадил и на вас, или сте чул хората да говорят за това.
Той безшумно кръжеше, докато говореше, гласът му отначало идваше като че ли от едната страна на пещта, а после, след невероятно кратък промеждутък от време, от другата страна. Звучеше съвършено спокойно.
— Познавате ме — може да стреляте по мене, но не можете да ме улучите. След това аз ще ви покося.
Настъпи дълго мълчание, след което той заговори отново, някъде откъм дясната страна.
— Това, което ме притеснява най-вече, е, че не се държите като ченге. Кой сте вие, по дяволите?
Аз не се държах като ченге, а той не се държеше като Фий Бандолайър.
Колоната все още беше помежду ни. Беше добра, солидна колона. Никой куршум на света не би могъл да я пробие. А ако той не стреляше, значи бяхме в мазето по едни и същи причини.
— Сержант Хоуган? — казах аз.
Внезапна светлина ме заля откъм дясното ми рамо и сянката ми изскочи, гигантска, върху стената. Стомахът ми полетя в петите, но изстрел нямаше, нито откъм човека с фенера, нито откъм Том. Идваше ми да се мушна покрай колоната, но се насилих да се обърна към блясъка.
— Мислех, че сме се отървали от вас, Андърхил — в гласа му звучеше едновременно раздразнение и забава. — Да ви застрелят ли искате?
— Извинете ме — казах.
— Взаимно е — той угаси светлината. Поставих ръката си отново върху кобура, докато лъчът прекоси пода към източника на гласа му. Кръгът намаляваше, докато се приближаваше към него, след което се сплеска върху гърдите му и отскочи, за да освети красивото, набраздено от преживявания лице на Майкъл Хоуган. Той примигна под светлината, после отново отправи прожектора към мене, насочвайки го в гърдите ми, за да мога да виждам.
— Какво правите тук?
— Каквото и вие — казах. — Исках да видя дали мога да намеря листата, които са били в тези кутии. Когато видях, че ги няма, опитах се да намеря нещо изпаднало.
Той въздъхна, после лъчът се спусна към пода.
— От къде знаехте къде ще бъдат листата?
— Преди да издъхне, Пол Фонтейн ми каза: „Бел.“ Трябваха ми две седмици, за да разбера, че се е опитвал да каже „Белдейм ориентал“.
— Вие ли сте лунатикът, който се обади?
— Не знаех нищо за това, докато не ми казахте вие. Какво каза той?
— Как влязохте тук?
— Бащата на Джон Рансъм е имал хотел. Останали са му много ключове.
— Как тогава успяхте отново да прикрепите веригата.
— Аз влязох през предния вход. Около петнайсет минути, преди вие да се появите. Не очаквах да срещна тук когото и да било.
— Бяхте вече тук, когато аз дойдох?
— Да.
— Изглежда, имам късмет, че не сте ме застрелял.
— С какво?
— Е, чудно време сте избрали за изследвания.
— Предполагам, че вие не сте Фийлдинг Бандолайър, нали?
Светлинката отново скочи на лицето ми, заслепявайки ме. Вдигнах ръка да се заслоня от нея.
— Рансъм с вас ли е? Някъде в киното ли е? — тръпка на ужас ме прониза като електричество. Продължавах да държа ръката пред лицето си.
— Сам съм. Мисля, че Джон е загубил интерес.
— Добре — светлината се смъкна до кръста и аз спуснах ръката си. — Повдига ми се от темата за Фийлдинг Бандолайър. Не искам да слушам повече за него от вас, или от когото и да било.
— Значи вие знаехте за киното от телефонното обаждане?
— Знаех какво? — той изчака и тъй като аз не отговорих, той каза: — Този, който се обади, поиска да се срещнем тук. Това, меко казано, ми се видя необикновено, така че проверих кой е собственикът на сградата. Предполагам, че сте чувал за „Елви холдингс“.
— Не получихте ли потвърждение от Хабъл, шефът на наборната комисия на Бачълър?
— Не сме разговаряли с Хабъл. Маккандлис каза, че ще организира това, но после го отмени.