— Маккандлис — казах.
Хоуган не отговори. Чух звука от стъпките му, докато се обръщаше. Овалът от светлината се отдалечи от мене и прекоси пода по посока на стълбището.
— Не знам защо стоим тук в мрака — каза той. — На стената до стълбището има ключ за осветлението. Отидете там и го включете.
— Това не ми се вижда добра идея.
— Направете го.
Той премести лъча точно пред мене и освети пътя ми към основата на стълбището. Тръгнах по движещия се овал, чудейки се къде ли се е скрил Том. Когато стигнах да основата на стълбището, Хоуган насочи светлината към ключа.
— Ами ако още някой дойде?
— Кой би могъл да бъде това?
Поех си дъх.
— Рос Маккандлис. Той е убиец. Ако някой е позвънил на неколцина инспектори, опитвайки се да привлече този, когото трябва, тогава — дори вече да е пренесъл записките си — той ще дойде тук, за да убие човека, който му се е обадил.
— Запалете осветлението — каза Хоуган.
Протегнах се към ключа и го щракнах.
19
Голи крушки, увиснали над долната част на стълбището, някъде близо до буквите и далече в предния край на мазето, блеснаха достатъчно ослепително, за да се забият в очите ми. Цялото мазе възникна около нас, по-огромно и по-мръсно, отколкото бях очаквал. То беше ярко осветено около провесените крушки, здрачно по ъглите, но напълно видимо. Том Пасмор не се виждаше никъде.
В сив костюм и черна тениска, Майкъл Хоуган стоеше на около четири метра и студено ме гледаше. Дългият черен прожектор стърчеше като палка в дясната му ръка. Той го загаси с палеца си.
— Сега, когато се вижда, нека огледаме мястото, където е сложил кашоните.
Хоуган се завъртя и закрачи покрай колоната и пещта.
Аз прекосих мазето и заобиколих пещта. Хоуган стоеше до кутиите, взрян към пода. После забеляза краката ми.
— Какво си направил с обувките си?
— Оставих ги горе.
— Хм. Млад криминалист.
Празните кутии лежаха върху прашния под. Хоуган огледа мястото между пещта и стената отдясно, след това дългия участък от пода между пещта и гримьорните. Не се виждаха смачкани листчета. Погледнах отново към гримьорните. Вратата на първата, най-отдалечената от нас, беше леко открехната.
— Забелязвате ли нещо?
— Не — казах.
— Кажете ми за Маккандлис — каза той.
— Някой милхейвънски полицай използва фалшива самоличност. — Лицето на Хоуган гневно застина и аз се отдръпнах назад. — Знам, че вие мислите, че е бил Фонтейн, аз мислех, че е Фонтейн, но вече не мисля така.
— Защо?
— Онова листче, което намерих в „Грийн уоман“ се отнасяше до жена с името Джейн Райт. Била е убита през май 1977 година, ако тези записки са това, което мисля, че са. Името на града не се четеше ясно, но изглеждаше като Алънтаун. Така че аз прегледах всички вестници на Алънтауните от този месец, но не намерих жена с такова име.
— Мислите ли, че това доказва нещо?
— Намерих Джейн Райт, която е била убита в град Алъртън, Охайо, през същия месец. Тогава Пол Фонтейн е бил инспектор в Алънтаун.
— Аха — каза Хоуган.
— Така че е бил някой друг. Някой, който е използвал Били Риц като информатор и който е дошъл в Милхейвън през 1979 година. Има само трима души, които отговарят на това. Вие, Мънроу и Маккандлис.
— Е, очевидно не съм аз — каза той, — иначе щяхте вече да сте мъртъв. Но защо отписахте Мънроу? И как, по дяволите, научихте за Били Риц?
— Отварях си добре ушите. Разговарях с много хора и някои от тях знаеха доста неща.
— Или сте родено ченге, или сте голям досадник — каза Хоуган. — Ами Мънроу?
Тъй като вече бях казал, че съм дошъл в киното само петнайсет минути преди него, не можех да му кажа истината.
— Стоях на алеята и дълго наблюдавах вратата, преди да вляза. Мънроу се появи около дванайсет, дванайсет и половина, нещо такова, погледна веригата и си тръгна. Значи не може да е той.
Хоуган кимна, размахвайки големия прожектор, и започна да се отдалечава от пещта по посока на гримьорните.
— Маккандлис — това е шокиращо.
— Но когато най-напред ме чухте, вие си помислихте, че е някой, когото познавате. Някой полицай.
— Мънроу каза на много хора за това безумно обаждане. Аз не знаех нищо за това градче в Охайо, за което ми казахте. Алъртън ли казахте?
Кимнах.
— Ще изпратя по факса снимката на Маккандлис до полицията в Алъртън и това ще реши въпроса. Няма значение дали ще дойде тук тази нощ, или не. Ще имам грижата за него. Нека се качим да си вземете обувките и аз ще ви заведа у Рансъм или там, където сте отседнал.
— Отседнал съм в „Сейнт Олуин“ — казах, надявайки се, че Том, където и да се намира, може да ме чуе. — Ще отида пеша дотам.