— По-късно ще се отървем от него.
Пъхнах револвера в малкия калъф, закрепен на колана ми, без да свалям очи от трупа на Хоуган.
— Да се махаме оттук — каза Том.
Не отговорих. Пристъпих напред и погледнах към лицето, към отворените очи, отпуснатото, празно лице.
— Направи, каквото трябваше — каза Том.
— Трябва да се уверя — казах. — Нали ме разбираш? Трябва да се убедя.
Коленичих до тялото и събрах черната тениска около кръста. Дръпнах я нагоре към врата на Хоуган, но не виждах достатъчно. Нагънах цялата тениска, докато я събрах под мишниците му и се наведох да разгледам гърдите на убития. Бяха бледи и неокосмени. Около половин дузина кръгли белези с големината на дребна монета блестяха върху бялата кожа.
Вълна на чисто облекчение премина през мене като мед, като злато и вонята на кръв внезапно замириса на смях.
— Довиждане, Фий — казах и дръпнах обратно тениската.
— Какво пък беше това? — попита Том зад мене.
— Трупното отделение — казах. — Стар навик.
Изправих се.
Том ме изгледа внимателно, но не попита нищо. Загасих лампите и двамата изкачихме стълбите в мрака.
След по-малко от три минути бяхме навън на алеята, а след още пет минути бяхме в ягуара и карахме на изток.
20
— Хоуган реагира на името.
— Със сигурност — казах.
— А каква беше тая работа с гърдите му?
— Бачълър е имал малки кръгли белези по гърдите си.
— О, бях забравил. Белезите от пръчките пунджи. В една от книгите, които имам, ги споменават.
— Не са били от пунджи. Още Фий си ги е имал.
— А — каза Том. — Да. Бедният Фий.
Аз си помислих: Плавай, плавай надалече, Фий Бандолайър.
21
В мрака на нощта захвърлихме револвера на Майкъл Хоуган от моста „Хърейшо“ в Милхейвънската река. Той стана невидим, още преди да цопне във водата, след което се изгуби за историята.
22
Последното нещо, което си спомнях, беше цопването на пищова във водата. Излязох от гаража, след като бях прекарал целия промеждутък между „Хърейшо стрийт“ и „Ийстърн шор драйв“ заедно с Майкъл Хоуган в мазето на „Белдейм ориентал“, и преминах по алеята в мрака. Луната отдавна беше вече залязла, нямаше звезди. Светът е наполовина нощ и другата му половина също е нощ. Виждах лицето му в острия, безжалостен блясък на прожектора; виждах малката черна дупка, по-малка от най-малката монета, да се появява под линията на оредяващата му коса.
До петгодишна възраст беше раснал на една пряка от мене. Бащите ни бяха работили в един и същи хотел. Може би съм го видял някой път, когато съм бродел из махалата — малко момченце, седнало на стъпалата до леха с грижливо поддържани рози.
Том дойде до мене и отвори кухненската врата. Влязохме вътре и той запали лампата, която хвърли меки отблясъци по старите мивки, бялата ламперия и обикновения, изпонарязан дървен плот.
— Сега е малко след три — каза той. — Искаш ли веднага да си легнеш?
— Не знам — казах. — Какво следва сега?
Имах предвид: На кого ще кажем? Как ще го кажем?
— Следва това, че аз ще си пийна — каза том. — Искаш ли веднага да се качиш горе?
Фредерик Делиус и препарираният алигатор, апартаментът „Флорида“.
— Мисля, че не бих могъл да спя сега — казах.
— Тогава прави ми компания — той насипа лед в една чаша, покри го с малцово уиски и отпи от чашата, наблюдавайки ме. — Добре ли си?
— Добре съм — казах. — Но не можем просто да го оставим да лежи там, нали? Та хората от църквата да го намерят?
— Мисля, че те никога не слизат долу. Единственото, което използват от там е органът, и те го вдигат откъм сцената.
Налях си вода в чаша и изпих половината на една дълга глътка.
— Имам някои идеи — каза Том.
— Искаш хората да научат, нали така? — изгълтах останалата вода и отново напълних чашата. Ръцете ми като че ли се движеха от само себе си.
— Искам всички да научат — каза Том. — Не се притеснявай, този път няма да могат да го потулят — той отново отпи. — Но преди да започнем да крещим от покривите, искам да намеря тези записки. Трябват ни.
— Къде са те? В жилището на Хоуган?
— Ела горе с мене — каза Том. — Искам двамата да разгледаме една снимка.
— Каква снимка?
Той не отговори. Тръгнах след него през огромната задръстена стая на долния етаж, минах покрай канапето и масичката за кафе и се изкачих по стълбите до втория етаж, докато той запалваше всички лампи по пътя си.