Той обиколи кабинета си, запалвайки всички лампи. Седна на бюрото си, а аз се строполих на коженото канапе. После откачих кобура и го поставих на стъклената масичка пред мене. Том беше извадил най-горното чекмедже, откъдето измъкна познат на вид плик.
— Това, което не разбирам, — каза той — е как Хабъл е идентифицирал Пол Фонтейн. Хоуган също е на тази снимка, точно до Пол Фонтейн. Как би могъл Хабъл да направи такава грешка?
— Имаше лошо зрение — казах.
— Чак толкова лошо ли?
— Трябваше да приближава очите си съвсем до това, което гледаше. Носът му буквално опираше хартията.
— Значи е разгледал снимката много внимателно. — Том стоеше с лице към мене, наведен напред с плика в ръката си.
— Така ми се стори и на мене.
— Нека видим дали ще можем да решим тоя въпрос — той отвори плика и извади вестникарската снимка. Остави плика върху бюрото, донесе снимката и чашата си до канапето и седна до мене. Наведе се и сложи снимката помежду ни. — Как той идентифицира Фонтейн?
— Посочи го.
— Право във Фонтейн ли?
— Право в него — казах. — Бум точно в него.
— Покажи ми.
Наведох се и погледнах снимката с моравата пред Уолтър Драгонет, претъпкана от униформени и цивилни полицаи.
— Е — казах. — Преди всичко снимката беше точно пред него.
— Премести я.
Плъзнах снимката пред себе си.
— После посочи Фонтейн.
— Посочи го.
Протегнах се и забих пръст в лицето на Пол Фонтейн, точно както Едуард Хабъл беше направил в Танджънт. Пръстът ми, както и пръста на Едуард Хабъл, покри цялото лице.
— Да — каза Том. — Точно така си мислех.
— За какво?
— Виж какво правиш — каза Том. — Като си сложил пръста си там, кого сочиш?
— Знаеш кого соча.
Том се наведе, вдигна пръста ми от фотографията и я придърпа така, че да бъде точно пред него. Постави пръста си върху лицето на Фонтейн, точно както бях направил аз. Върхът на пръста му указваше точно на следващия човек на снимката, Майкъл Хоуган.
— Чие лице соча?
Вторачих се в снимката. Той не сочеше Фонтейн, а го закриваше.
— Обзалагам се, че Рос Маккандлис е отменил командировката до Танджънт — каза Том. — Как мислиш?
— Мисля — мисля, че съм идиот — казах. — Може би кретен. Кое от двете значи по-голям тъпак.
— И аз щях да си помисля, че е посочил Фонтейн. Защото, както и ти, щях да очаквам това да е Фонтейн.
— Да, но…
— Тим, не си виновен.
— Фонтейн сигурно и е проучвал „Елви холдингс“. Двамата с Джон отведохме Хоуган право при него, а той е искал само помощта ми.
— Хоуган е щял да убие Фонтейн, независимо дали вие с Джон сте били там или не, и е щял да обясни убийството с безредиците. Твоят принос е бил само да потвърдиш, че някой е стрелял през оная нощ.
— Хоуган.
— Със сигурност. Ти просто си им осигурил удобен свидетел — той отново отпи от чашата си, виждайки, че е успял да прогони до голяма степен чувството ми за вина. — А и дори да не беше видял някаква неясна фигура, нима Маккандлис не е бил решен да те накара да кажеш, че си видял? Това е улеснявало нещата за него.
— Предполагам, че е така — казах, — но все пак мисля, че ми е време да се оттегля във Флорида.
Той ми се усмихна.
— И аз си лягам — искам да пипнем тези записки колкото е възможно по-рано утре сутринта. Днес сутринта, искам да кажа.
— Няма ли да ми кажеш къде са те?
— Ти ми кажи.
— Нямам никаква идея — казах.
— Кое е последното място, което остана? То е под носа ни.
— Не се занасяй с мене.
— Започва с Е — каза той, усмихнат.
— Едикъдеси — казах, а Том продължаваше да се усмихва. След това си спомних първото, което бяхме научили, когато започнахме да проучваме „Елви“.
— Ох — казах. — Ох.
— Точно така — каза Том.
— Мястото е само на две преки от „Белдейм ориентал“, така че навярно ги е преместил около пет-шест вечерта, веднага след края на смяната си.
— Кажи го.
— Експрес-поща — казах. — Пощата до поискване на Четвърта Южна улица.
— Видя ли — каза Том. — Казах ти, че знаеш.
Скоро след това аз се качих при Фредерик Делиус и алигатора, съблякох се и допълзях до леглото си, за да изкарам четири часа неспокоен, изпълнен с кошмари сън. Събуди ме миризмата на препечен хляб и съзнанието, че най-трудния ден, който щях да прекарам в Милхейвън, едвам е започнал.
Част седемнадесета
Джон Рансъм
1
В осем и трийсет слънцето беше вече високо над покривите на Четвърта южна улица. Излязохме от свежия въздух на климатика в колата в жегата, която почти мигновено залепи ризата към кожата ми. Том Пасмор носеше един от специалните костюми от три части, който го караше да изглежда сякаш току-що беше пристигнал от Бъкингамския дворец. Аз бях облечен горе-долу както на самолета, с джинси и черно двуредно сако над бяла риза, и изглеждах като момчето, което държи конете.