Лицето на Джон потъмня, той пристъпи напред и ритна един от дървените крака на масичката. Кракът се пречупи, масичката се килна към него и книгите се посипаха на земята. Джон се усмихна на бъркотията, замислен очевидно дали да не удари един ритник и на книгите, после се отказа и се отдалечи към камината. Изгледа ме с поглед, изпълнен с тотален триумф и безкрайно озлобление, грабна бронзовата плочка, вдигна я над главата си и я халоса о ръба на мраморната полица. Парченца мрамор на розови жилки се откърти на пода, оставяйки назъбена цепнатина в полицата. Задъхан, Джон грабна плочката и огледа всекидневната си, търсейки мишена. Най-после избра високата лампа близо до входа, сви назад дясната си ръка и метна плочката към лампата. Не улучи и плочката изтрополи по стената, оставяйки тъмно петно и дупка, преди да падне на пода.
— Махай се от къщата ми.
— Искам да ти кажа още нещо, Джон.
— Нямам време — той все още дишаше тежко и очите му изглеждаха опънати и издължени върху черепа му.
— Каквото и да казваш, ние някога бяхме приятели. Ти имаше едно качество, което много харесвах — поемаше рискове, защото вярваше, че те могат да ти донесат някакъв абсолютно неизпитван опит. Но ти изгуби най-добрата част от себе си. Предаде всичко и всички, които са имали някакво значение за тебе, за пари, с които да си купиш напълно безсмислен живот. Мисля, че си се продал, за да можеш да поддържаш живота, който родителите ти винаги са водили, но ти презираш и тях. Странното е, че от старото ти аз една част е останала достатъчно жива, за да те кара да се пропиеш до смърт. Или да се самоунищожиш по някакъв по-бърз и по-кървав начин.
Той изкриви лице и извърна поглед, свивайки юмруци.
— Лесно е да съдиш, когато нищо не разбираш.
— В твоя случай няма кой знае какво за разбиране.
Той стоеше прегърбен като звяр от зоопарка, а аз се изправих и се отдалечих. Въздухът в къщата вонеше като в клетката на мечка. Стигнах до предната врата и я отворих, без да се обръщам. Чух го да се изправя и да повлича крака към кухнята и замразителя. Затворих вратата зад мене, оставяйки Джон Рансъм в затвора, който сам си беше изградил, и излязох сред един слънчев свят, като че ли току-що сътворен.
5
Когато се върнах в къщата на Том, той седеше пред компютъра, почесваше се по главата и гледаше ту към екрана, ту към разбърканата купчина от изрезки от вестници на бюрото си. От другата страна на стаята копирната машина бълваше лист след лист. И на двата изхода вече имаше купчина от по трийсет сантиметра. Той вдигна поглед към мене, когато надникнах в стаята.
— Видя се с Джон, значи.
Това не беше въпрос. Той кимна — знаеше всичко за Джон Рансъм. Знаеше го от първия момент, в който Джон беше дошъл в къщата му.
— Копирането ще свърши след около два часа. Ще ми помогнеш ли да напишем писмото и да увием пакетите?
— Разбира се — казах. — Какво правиш сега?
— Занимавам се с едно малко убийство в Уестпорт, Кънектикът.
— Продължавай да си играеш — казах. — Аз трябва малко да поспя.
След два часа слязох долу, прозявайки се, и използвах телефона от кабинета, за да ангажирам място за самолет до Ню Йорк, докато последните листа изскачаха от копирната машина.
Том се извъртя със стола си към мене.
— Какво ще кажем в писмото, което ще изпратим със записките?
— Колкото е възможно по-малко.
— Правилно — каза Том и включи нов екран.
„Реших, че трябва да изпратя на вас тези записки, които намерих в боклукчийската кофа зад моя магазин вчера. Още четирима души ще получат копие. Оригиналите унищожих, тъй като миришеха на лошо. Човекът, написал тези страници, твърди, че е убил много хора. И което е още по-лошо, става ясно, че той е офицер от полицията във вашия град. Надявам се, че ще можете да го поставите на безопасно място. При тези обстоятелства предпочитам да остана анонимен.“
— Малко въображение — казах.
— Никога не съм претендирал, че съм писател — Том даде команда да се отпечатат пет копия от писмото, слезе в кухнята и се върна с големи листа амбалажна хартия и с кълбо канап. Завързахме всяка от купчините листа, увихме ги в по два листа от дебелата кафява хартия и отново ги завързахме. Написахме имената и служебните адреси на Изобел Арчър, началникът на полицията Харълд Грийн и Джефри Боу. На четвъртия Том написа ЛАБОРАТОРИЯ ПО ПСИХОЛОГИЯ, ФРБ, КУОНТИКО, ВИРДЖИНИЯ.
— Ами петия? — казах аз.
— Това е за тебе, ако го искаш. Аз предпочитам да си оставя оригинала.
Написах собственото си име и адрес на последния пакет.