— Научих разни неща — продължи Рансъм.
Спомних си как бях помислил, че подредбата в мазето на колибата е била светилище на скверно божество.
— Един ден в Бонг То изчезва едно момченце.
Сърцето ми подскочи.
— Тригодишно, да речем. Достатъчно голямо, за да говори и да си докарва бели, но твърде малко, за да се грижи за себе си. Просто изчезва — яко дим. Два месеца по-късно се случва същото. Мама се обръща за малко и — къде по дяволите е малкият? Този път претърсват селото, сантиметър по сантиметър, после правят същото в оризището, после оглеждат гората.
Интересното идва после. Една стара жена излиза една сутрин да налее вода от кладенеца и вижда призрака на един пропаднал дъртак от съседно село, един местен нехранимайко. Той просто стои до кладенеца със събрани ръце. Гладен е — това знаят местните хора за призраците. Дъртото кльощаво копеле иска още. Иска да го хранят. Старата жена изпищява и припада. Като идва на себе си, призракът е изчезнал.
Тя разказва на всички какво е видяла и цялото село изпада в паника. Следващото нещо, за което се говори, е как две тринайсетгодишни момиченца работят в оризището, поглеждат и виждат една старица, която е умряла, когато са били на десет години — тя е на около два метра от тях. Косата й е на кичури и побеляла и ноктите й са дълги около трийсет сантиметра. Те започват да пищят и да плачат, но никой друг не я вижда, а тя все повече се приближава. Опитват се да избягат, но едното момиче пада и старицата скача върху него като котка. И знаеш ли какво прави? Отърква мръсните си ръце о лицето на пищящото момиче и облизва сълзите и лигите от пръстите си.
На следващата нощ двама мъже наминават към отходното място на селото и виждат в ямата два призрака, които тъпчат устите си с изпражнения. Те побягват обратно в селото и виждат половин дузина призраци около колибата на вожда. Искат да ядат. Един от мъжете изкрещява, защото не само вижда мъртвата си жена, но и я вижда как влиза в колибата на вожда без да използва вратата.
Мъртвата жена излиза обратно през стената на колибата на вожда. Тя ближе кръв от ръцете си.
Бившият съпруг стои там, сочейки с пръст и бръщолевейки, и майките и бабите на изчезналите момчета излизат от колибите си. Всички тези жени отиват, виейки, към вратата на вожда. И когато вождът излиза, те го блъсват и разпердушинват колибата. Знаеш какво са намерили.
Рансъм беше паркирал джипа близо до щаба на моя батальон и сега се усмихваше, като че ли е обяснил всичко.
— Но какво се е случило? — попитах. — Как ти научи това?
Той сви рамене.
— Сигурно съм чувал историята половин дузина пъти, но Бачълър знаеше за нея повече, отколкото който и да било. Сигурно са отнесли парчетата от тялото на вожда и са ги хвърлили в отходната яма. И с течение на месеците, малко по малко, всеки от селото е нарушил някаква граница. Сега вече всички виждали призраци постоянно. Бачълър каза, че те самите се превърнали в призраци.
— И ти ли мислиш, че са се превърнали в призраци?
— Ако питаш мене, мисля, че майор Бачълър се е превърнал в призрак. Нека ти кажа нещо. Светът е пълен с призраци и някои от тях са все още хора.
Излязох от джипа и затворих вратата.
Рансъм ме погледна през прозореца на джипа.
— Грижи се по-добре за себе си.
— На добър час с твоите Бру.
— Бру са фантастични — той включи на скорост и подкара, завъртайки със замах кормилото, така че джипът направи гигантски кръг пред щаба на батальона, преди Рансъм да включи на втора и да изчезне натам, където отиваше.
Трета част
Джо Рансъм
1
След като бях започнал да си припомням Джон Рансъм, не можех вече да се спра. Опитвах се да пиша, но книгата ми беше станала плоска като филм с Кент Смит и Глория Греъм. Обадих се на една пътническа агенция и запазих билет за Милхейвън в сряда сутринта.
Понякога въображението има изисквания, на които останалата част от психиката се съпротивлява, и във вторник през нощта аз сънувах, че тялото, което Скут енергично разчленява, е моето собствено.
Събудих се стреснат в удушливия мрак.
Чаршафът под мене беше студен и мазен от потта. На сутринта размазания жълт силует на тялото ми щеше да е отпечатан върху памучната тъкан. Сърцето ми бумтеше. Обърнах възглавницата и се преместих на сухо място на леглото.
2
Най-сетне си дадох сметка, че перспективата отново да видя Милхейвън ме изпълва с ужас. Милхейвън и Виетнам бяха по странен начин взаимозаменяеми, фрагменти от по-голямо цяло, от по-странна история — изгубена история, която предхожда легендите за Орфей и за жената на Лот и която ти казва: Ще изгубиш всичко, ако се обърнеш и погледнеш назад.Обръщаш се, поглеждаш. Унищожен ли си? Или намираш липсващото, обединително парченце от пъзела, тайната, изпълнена с архаичен и богоподобен ужас, от която си се предпазвал?