Когато Джон Рансъм излезе от магистралата, за да премине към центъра на Милхейвън на път за източната страна, видях един град, който ми беше само полупознат. Цели редици от стари тухлени сгради, потъмнели и опушени, бяха заменени от бляскави нови постройки, които сияеха в следобедната светлина; един паркинг беше преобразен в искряща градина; на мястото на мрачния стар салон имаше комплекс от привлекателни нови концертни зали и театри, които Рансъм нарече Център за изпълнителски изкуства.
Беше като пътуване от задната страна на филмово студио — новите хотели и офиси, които преобразуваха релефа на градинския пейзаж, изглеждаха илюзорни като декори, изградени върху истинското лице на миналото. След Ню Йорк градът изглеждаше невероятно чист и спокоен. Чудех се дали тревожещият, безреден град, който помнех, не бе изчезнал сред хиляди пластични операции.
— Предполагам, че колежът „Аркхам“ днес изглежда като „Станфорд“ — казах.
Той изсумтя.
— Не. „Аркхам“ е същата съборетина, която винаги е бил. Оправям се. Едвам-едвам.
— Как така се озова тук въобще?
— Ако се замислиш, което аз правя рядко, това май наистина изглежда малко странно.
Изчаках го да продължи.
— Отидох там заради един конкретен човек, Алън Брукнър, който беше шеф на катедрата по религия. Беше прочут в моята област, искам да кажа наистина прочут, един от трима-четиримата най-значителни специалисти в тая област. Когато правих доктората си, изчетох всичко, което някога е написал. Беше единственият истински учен в „Аркхам“, разбира се. Мисля, че тук са му предложили първата работа и на него не му е и хрумвало по-късно да търси по-бляскаво място. Този вид престиж не го интересуваше. След като в училището осъзнали какво имат, оставили са го сам да определя условията с надеждата, че ще привлече други с неговите мащаби.
— Ами ето, привлякъл е тебе.
— Не съм дори приблизително от неговия ранг. Той беше единствен. А когато други прочути религиоведи са идвали тук, те общо взето хвърляли по един поглед към „Аркхам“ и се връщали, откъдето са дошли. Той привлече наистина добри аспиранти, но и това донякъде западна напоследък. Доста западна, всъщност — Джон Рансъм поклати глава и замълча.
Сега минавахме по авеню „Гьоте“ с неговите огромни каменни къщи, отдавна вече разбити на офиси и апартаменти. Големите брястове, които някога растяха от двете страни на улицата, бяха загинали, но самата улица изглеждаше почти непроменена.
— Разбирам, че доста си се сближил с тоя професор — отбелязах. Бях забравил името му.
— Има такова нещо — каза Рансъм. — Ожених се за дъщеря му.
— Аха — казах. — Разкажи ми за това.
След Виетнам той беше отишъл в Индия и в Индия се беше върнал към живота. Беше се отдал на учение и медитация, учение и медитация, беше ухажвал душевния покой и го беше спечелил: щеше завинаги да остане човек, прокопал тунел през планина от трупове, но излязъл от другата страна и оцелял. За всичко това имал Учител и Учителят му беше помогнал да види ужасите, които е претърпял. Този Учител, водач на малка група последователи, сред които само неколцина не-индийци като Рансъм, бил една млада жена, надарена с огромна простота и красота. Казвала се Мина.
След една година в ашрама кошмарите и внезапните пристъпи на неистов страх изчезнали. Беше видял отвъдната страна на абсолютния мрак, в който Виетнам го бе повлякъл. Мина го бе изпратила невредим отново в света и той беше прекарал три години на учение в Англия и още три в Харвард, без да каже на повече от полови дузина хора, че някога е бил Зелена барета във Виетнам. След това Алън Брукнър го бе привлякъл обратно в Милхейвън.
Един месец след като започнал да работи в Милхейвън под ръководството на Брукнър, той се запознал с дъщерята на Брукнър, Ейприл.
Джон мислеше, че може би се е влюбил в Ейприл Брукнър още при първата им среща. Тя влязла в кабинета да си вземе книга, докато той помагал на баща й да оформи за публикация един сборник с есета. Високо, русо, атлетично момиче в началото на двайсетте си години, Ейприл се ръкувала с изненадваща прямота и се усмихнала, гледайки го в очите.
— Радвам се, че му помагате в тая бъркотия — казала тя. — Ако беше оставен сам на себе си, той и до днес би бъркал Vorstellung и vijnapti, ако въобще е спрял да ги бърка, разбира се.
Несъответствието между вида й на тениската и препратките й към Брентано и санскритската философия го изненадали и той се засмял. Тя обменила с баща си няколко закачливи обиди, след което тръгнала към рафтовете с романите. Протегнала се да вземе книга. Рансъм не можел да свали очи от нея.