Рансъм свали очилата си и ги избърса в ризата.
— Ти изглеждаш очарован от тая стая, особено от картините — той отново се усмихна. — Ейприл щеше да бъде доволна. Повечето от тях тя ги е избирала. Правеше се, че аз уж й помагам, но тя вършеше цялата работа.
— Очарован съм — казах. — Това Вюияр ли е? Красива картина.
Другите картини и малките скулптури в стаята също изглеждаха някак свързани с Вюияр, макар че очевидно бяха от няколко различни художници. Някои бяха пейзажи с фигури, някои имаха религиозни сюжети, а други бяха почти абстрактни. Повечето от тях имаха деликатен декоративен характер, който бе повлиян, подобно на Ван Гог и Гоген, но по-късно от тях, от японското изкуство. След това познах, че една малка картина за свалянето от кръста беше от Морис Денис и тогава разбрах какво е направила Ейприл Рансъм. Бях поразен от интелигентността й.
Беше събрала творбите на една група, наречена „Набис“, „пророците“ — беше намерила картини на Сезюрие, К. Кс. Русел, Пол Рансън, както и на Денис и Вюияр. Всичко, което беше купила, беше добро и взаимосвързано: то имаше значимо място в историята на изкуството, но тъй като повечето от тези художници не бяха много известни в Америка, работите им едва ли бяха стрували много. Като колекция, те имаха по-висока стойност, отколкото поотделно, но и отделните парчета вече навярно струваха доста повече, отколкото двамата Рансъм бяха платили за тях. И бяха приятни картини — естетизираха болката и радостта, тъгата и учудването, даряваха ги с грация.
— В тая стая май има повече картини на „Набис“, отколкото където и да било в страната — казах. — Как ги намерихте?
— Ейприл я биваше в такива неща — каза Рансъм и отново доби уморен вид. — Тя посети много от тези семейства и повечето от тях нямаха нищо против да се разделят с едно-две неща. Хубаво е, че харесваш Вюияр — и на нас ни беше любимата картина.
Това беше централната творба в колекцията: най-важната картина, която притежаваха, но и най-дълбоката, най-тайнствената и най-лъчезарната. Беше откровено празнуване на слънчевата светлина по листата, на връзката между хората вътре в семейството, между хората и природния свят.
— Има ли име? — попитах аз и станах, за да я разгледам по-добре.
— Мисля, че се казва „Хвойновото дърво“.
Погледнах към него през рамо, но нищо във вида му не подсказваше дали той знае, че има прочута приказка на Братя Грим със същото заглавие и че това име би могло да значи нещо за мене. Той кимна, потвърждавайки, че съм чул правилно. Съвпадението в заглавието на картината не можеше да не ми подейства. Приближих се до платното. Хората под голямото дърво изглеждаха самотни и уединени, пленници на частните си мисли и страсти; случаят, който ги беше събрал, беше фалшив, чиста формалност. Те не обръщаха внимание на сияйната светлина и на искрящите цветове, които ги заобикаляха и от които те самите бяха част.
— Виждам Ейприл, когато гледам това платно — обади се Рансъм зад мене.
— Великолепна картина — казах. Беше изпълнена с разочарование и гняв и тези чувства по магичен начин засилваха блясъка — защото самата картина предлагаше утеха.
Той се изправи и се приближи към мене с поглед, вперен в картината.
— В това платно има толкова много щастие.
Той мислеше за жена си. Кимнах.
— Ще можеш да ми помогнеш, нали? — попита той. — Може би ще успеем да помогнем на полицията да намери име за този човек. Като се върнем към старите убийства.
— Затова съм тук.
Рансъм приклещи ръката ми с юмрук.
— Но трябва да ти кажа, че ако разбера кой е нападнал жена ми, ще се опитам да го убия. Ако успея да се доближа до него въобще, ще му върна за Ейприл.
— Разбирам как се чувстваш.
— Не, не разбираш — той отпусна ръката си и пристъпи към картината, хвърли й бърз, бегъл поглед и тръгна обратно към стола си. Постави ръка върху купа романи за Виетнам. — Защото не си имал шанса да познаваш Ейприл. Утре ще те взема с мене в болницата, но ти няма… нали разбираш, лицето, което лежи там в леглото не е…
Рансъм вдигна ръка да скрие очите си.
— Извинявай. Ще отида за още кафе.
Той отнесе чашата ми в кухнята, а аз отново заразглеждах стаята. Мраморната камина беше в тон с розовите и сиви отсенки на картините на дългата стена, а една ярка ивица червено съответстваше на небето в картината на Морис Денис за свалянето от кръста. Над камината висеше огромно бледо платно на Пол Рансън с коленичила жена, простряла ръце в нещо като молитва или прошение. После забелязах още нещо — плоския ръб на бронзова плочка, поставена да лежи върху мрамора.
Проврях се между мебелите, за да я разгледам. Джон Рансъм се приближи към мене с чашата, точно когато аз изправих плочката.