Том никога не би се съгласил Джон Рансъм да го наеме и аз му казах това.
— Защо не, след като иска да се притече на помощ?
— Първо, защото никога не е бил наеман. А след случая с Уолш винаги е искал хората да мислят, че въобще не работи. Второ, той няма желание да се „притече“. Ако искаш да го видиш, ще трябва да го посетим ние.
— Но ние сме били съученици!
— Бяхте ли приятели?
— Пасмор нямаше приятели. Не искаше да има — това го наведе на друга мисъл и той вдигна поглед от сключените си ръце, за да обърне към мене подозрителното си лице. — Ако толкова държи да не се показва, защо има желание да говори с мене сега?
— Би искал лично да ти обясни какво се е случило с Бъз Ланг и инспектор Дамрош. Ще видиш защо.
Рансъм присви рамене и погледна часовника си.
— По това време обикновено съм вече в болницата. Може би Пасмор би се съгласил да вечеря с нас?
— Ще трябва да отидем в къщата му — казах.
Той се замисли.
— Значи може би ще успеем да получим аудиенция при негово преосвещенство между Ейприл и вечерята? Или в свещения режим на Томас Пасмор има още нещо, което не си ми казал?
— Ами денят му обикновено започва доста късно — казах. — Но ако ми покажеш къде е телефонът ти, бих могъл да го предупредя.
Рансъм махна с ръка към предната част на стаята и аз си спомних, че съм минал покрай телефон в преддверието. През арката видях, че Рансъм стана и се приближи към картините. Застана пред Вюияр с ръце в джобовете, намръщено загледан в самотните фигури под дървото. Знаех, че Том Пасмор ще е все още в леглото, но той включваше телефонния си секретар, за да записва обажданията през деня. Сухият, тънък глас на Том ми каза да оставя съобщение и аз му казах, че бихме искали с Джон Рансъм да го видим около седем — ще му се обадя от болницата, за да се уточним дали ще може.
Рансъм се завъртя, когато се върнах в стаята.
— Е, съгласи ли се Шерлок да се видим преди полунощ?
— Оставих съобщение на телефонния секретар. Преди да излезем от болницата, ще му звънна пак. Навярно ще стане.
— Сигурно трябва да съм благодарен, че въобще иска да се срещне с мене, а? — той погледна ядосано първо мене, после часовника си. Натика ръцете си в джобовете на панталоните и пак се вторачи в мене в очакване на отговор на реторичния си въпрос.
— Мисля, че и той ще ти е благодарен за срещата.
Той извади рязко от джоба едната си ръка и я прокара по изтъняващата си коса.
— Добре де, добре. Извинявай — и той направи жест към преддверието и предната врата.
8
Когато излязохме на тротоара, очаквах Джон Рансъм да тръгне към колата си. Той се насочи наляво по авеню „Бърлин“ и продължи да върви, без да спре при някоя от паркираните коли. Изтичах да го настигна.
— Надявам се, че нямаш нищо против да повървим. Влажно е, но нямам много други възможности за движение. А и болницата не е много далече.