— Сериозно ли говориш?
Той се изправи и тръгна отново по тротоара покрай магазина за картички, бакалията и цветарницата с раиран навес и изложени отвън съдове с цветя.
— Какво е станало с мерцедеса на Ейприл? Май не го видях, когато излязохме от къщата.
Рансъм се намръщи.
— Как ще го видиш? Няма го. Предполагам, че ще се намери рано или късно — нямах време да мисля за него.
— Къде мислиш, че може да е?
— Честно казано, не ме интересува колата. Застрахована е. И е само кола.
Отминахме още няколко пресечки в жегата безмълвно. Отвреме-навреме Рансъм изваждаше кърпата от джоба си и попиваше челото си. Наближавахме Университета на Илиной и вместо бакалиите и цветарниците започнаха да се появяват книжарници и малки ресторантчета. „Роял“, единственото сезонно кино в Милхейвън, предлагаше сезон с трилъри от четиридесетте и петдесетте години — програмата показваше усложнена схема, започваща с „Двойна подсигуреност“ и „Целувай ме до смърт“ и завършваше някъде през август с „Пикап на южната улица“ и „Непознати във влака“. Помежду течаха „От опасни дълбини“, „Големият сандвич“, „Асфалтова джунгла“, „Чикагският предел“, „Автостопаджията“, „Лора“, „От миналото“, „С печална слава“. Това бяха филмите на моята младост и аз си спомнях удоволствието да потънеш в горещ летен ден в прохладата на „Белдейм Ориентал“, да си купиш пуканки и да гледаш съдбоносните събития от някой черен филм в почти празната зала.
Внезапно си спомних кошмара, който бях сънувал сутринта в деня, когато Джон Рансъм се беше обадил — дебелите ръце на голямата бяла чиния. Отрязването на човешко месо, предъвкването, погнусеното му изплюване. Горещината ме замайваше и споменът за съня ми донесе песъчливия вкус на депресията. Спрях и се загледах в кинопрограмата.
— Добре ли си? — попита Рансъм и се спря за малко пред мене.
Заглавието на един от филмите като че ли плуваше на няколко сантиметра пред другите — ефектът на зрението или светлината.
— Чувал ли си някога за филм, който се казва „От опасни дълбини“? — попитах. — Нищо не знам за тоя филм.
Рансъм се върна и застана до мене. Той погледна към претъпканата програма.
— Шаблонно заглавие, а?
Рансъм се гмурна през авеню „Бърлин“ и тръгна на изток по участък, застроен с триетажни дървени и тухлени къщи, разделени от ниски живи плетове. Някои от миниатюрните предни дворчета бяха задръстени от колелета и детски играчки и тревата бе насечена от кафяви ивици като белези от изгаряне. От един прозорец по горните етажи се носеше звукът на рокендрол, тенекиен и безжизнен.
— Спомням си Том Пасмор — каза Рансъм. — Това момче беше абсолютен самотник. Нямаше никакви приятели. Парите бяха от дядо му, нали? Баща му не беше никакъв — той май избяга от тях, когато Том беше в последните класове.
Това бяха детайлите, които всеки в „Брукс-Лоуд“ би знаел.
— А майка му беше алкохоличка — каза Рансъм. — Много хубава обаче. Жива ли е още?
— Умря преди десетина години.
— И сега той се е оттеглил? Не прави съвсем нищо?
— Предполагам, че да се грижиш за толкова пари изисква пълен работен ден.
— Ейприл би могла да го прави заради него.
Пресякохме „Уотърлоу“ и вървяхме до следващата пресечка в мълчание, докато Рансъм мислеше за жена си.
След като пресякохме „Балъклейва“, къщите започнаха да стават малко по-големи и по-раздалечени сред по-обширните парцели. Между авеню „Бърлин“ и „Истърн Шор“ цената на имотите расте с всяка пресечка — вървейки на изток, ние вървяхме към квартала на детските години на Джон Рансъм.
Той остана безмълвен, докато отминахме „Омдърман“, „Виктория“, „Собзбъри“. Стигнахме до дългата улица, която се казваше „Севънс“ и където къщите, разпрострени нашироко върху огромни поляни, утвърждаваха, че не са по-лоши от къщите след следващата пресечка на „Истърн Шор“. Той спря и отново избърса челото си.
— Като дете кръстосвах всичко наоколо. Сега ми изглежда толкова чуждо. Сякаш никога не съм живял тук.
— Тук не живеят ли в общи линии същите хора?
— Ами не — хората от поколението на родителите ми измряха или се преместиха на западния бряг на Флорида, а моите връстници се преместиха в Ривъруд. Дори „Брукс-Лоуд“ се премести, не знаеш ли това? Преди четири години продадоха зданията и си построиха нови в Ривъруд.
Той се огледа и за миг като че ли обмисляше възможността да купи някоя от големите показни къщи.
— Повечето от хората като Ейприл, хората с нови пари, си купиха къщи в Ривъруд. Тя обаче не искаше и да чуе. Харесваше й да е в града — обичаше да ходи пеша. Харесваше малката ни къщичка и я харесваше точно на това място, където си е.