Забелязах, че говори в минало време и ми дожаля за всичко онова, което трябваше да преживее.
— Понякога — каза той, — съвсем губя кураж.
Той мина по останалата част на пресечката и зави надясно по „Истърн Шор“. От двете страни на широката улица се редяха големи къщи във всевъзможни стилове. Огромни тухлени постройки с малки и големи кули, полуоблицовани с дърво сгради в Тюдоров стил, мавритански фантазии, гигантски каменни палати с прозорци от цветно стъкло — пари, които се изразяваха без стеснение и без оковите на добрия вкус. Състезавайки се едни с други, хората, които бяха построили тези грамадни съоръжения, бяха купували величието на метър.
Най-сетне показах къщата на Том Пасмор. Беше от западната страна на улицата, не откъм езерото, и по сивия камък на фасадата й растяха зелени лози. Както беше винаги по времето на Леймънт фон Хайлиц, завесите бяха спуснати срещу светлината.
Минахме по пътеката към предната врата и позвънихме. Видя ни се, че чакаме доста дълго. Джон Рансъм ме погледна, както би погледнал студент, закъснял да предаде есето си. Позвъних отново. Минаха може би двайсет секунди.
— Сигурен ли си, че лордът е станал?
— Чакай — казах. От вътрешността на къщата се чу приближаването на стъпки.
След като ми отправи още един критичен поглед, Джон издърпа мократа кърпа от джоба си и избърса врата и челото си. Ключалката прещракна. Той оправи рамене и изобрази на лицето си доста добра имитация на усмивка. Вътрешната врата се отвори и Том Пасмор се показа от другата страна на замрежената външна врата, примижал и усмихнат. Беше облечен в бледосин костюм с двуредно сако, все още недозакопчано над снежнобяла риза и тъмносиня копринена вратовръзка. Следи от гребен разделяха мократа му коса. Изглеждаше уморен и малко нещо неадекватен.
11
Рансъм каза:
— ХАЙДЕ БЕ, ПРИЯТЕЛ — гласът му беше прекалено гръмък. — Почнахме да се тревожим.
— Тим и Джон, какво удоволствие — каза Том. Той се пипкаше с копчетата на сакото си, докато очите му шареха по нас. — Истинско събитие! — той отвори вратата с мрежата навън, така че Джон Расъм трябваше да направи крачка назад, за да я заобиколи. Докато я заобикаляше по стъпалото пред нея, Рансъм подаде дясната си ръка. Том я пое и каза:
— Представете си само!
— Много време мина — каза Джон Рансъм. — Прекалено много.
— Влизайте — каза Том и се отдръпна назад в сравнително тъмната къща. Докато влизах, усетих леката миризма на сапун и шампоан, която се излъчваше от него. Тук-там по масите и по стените бяха запалени ниски лампи. В огромната стая цареше обичайното безредие. Отдръпнах се от вратата, за да позволя на Джон Рансъм да влезе.
— Много мило беше от твоя страна да… — Рансъм спря насред изречението, когато най-сетне видя какво представлява долният етаж на къщата на Том Пасмор. Той остана зяпнал за миг, после се съвзе, — да се съгласиш да се срещнеш с мене. За мен това значи много, още повече след като това, което ще ми кажеш е, така ми каза Тим, ъ-ъ, малко нещо лично…
Той все още оглеждаше вътрешността, която навярно не съответстваше никак на очакванията му. Леймънт фон Хайлиц, предишният собственик на къщата на Том, беше превърнал по-голямата част от долния етаж в една единствена огромна стая, пълна с шкафове, етажерки с книги и вестници, масички, отрупани с детайлите от убийството, което го занимаваше в момента, и канапета и кресла, които изглеждаха поставени без никакъв ред. Том Пасмор почти не беше променил стаята. Завесите продължаваха да бъдат винаги спуснати; старомодните стоящи лампи и настолните лампи със зелени абажури продължаваха да горят на разни места из стаята, хвърляйки топла светлина върху хилядите книги, подредени в тъмни дървени шкафове покрай стените и върху масата в задната част на стаята. Край стените стояха високи стереоколони, съединени със сложната аудиотехника по рафтовете. Около половин дузина полици за книги бяха запълнени от подпиращи се един на друг компактни дискове, още стотици дискове бяха натрупани в наклонени купчини по пода.
Том каза:
— Знам, че първоначално това място ужасно обърква, но аз ви обещавам, че в другия край на стаята ще има удобно място за сядане — той посочи бъркотията наоколо. — Да тръгваме ли?
Джон Рансъм продължаваше да оглежда изобилието от шкафове за картотеки и мебели за офис. Том тръгна през лабиринта.
— Знам, че не съм те виждал от ученическите години — каза Джон Рансъм, — но съм чел за тебе по вестниците и работата, която свърши по случая с убийството на Уитни Уолш, беше наистина изумителна. Изумителна. И всичко успя да направиш от това място тук, а?