— Точно в тая къща — каза Том. Той ни направи знак да седнем на две канапета, поставени под прав ъгъл до една стъклена масичка с натрупани по нея книги. Кофа с лед, три чаши, кана вода и различни бутилки бяха поставени по средата на масичката. — Всичко необходимо го имаше във вестниците. Всеки можеше да го види и рано или късно, ако не аз, друг щеше да го направи.
— Да, но не си ли ти, дето си го правил много пъти? — Джон Рансъм седна с лице към една стена с ламперия, на която бяха окачени пет-шест картини, а аз седнах на канапето от лявата страна на масата. Рансъм гледаше в бутилките. Том седна на креслото срещу мене.
— Отвреме-навреме успявам да посоча нещо, което другите хора са пропуснали. — Том изглеждаше много притеснен. — Джон, съжалявам за това, което се случи с жена ти. Ужасна работа. Има ли някакъв напредък в полицията?
— Бих искал да мога да отговоря утвърдително.
— Как е жена ти? Някакви признаци на подобрение?
— Не — каза Рансъм, вторачен в кофата с лед и бутилките.
— Толкова съжалявам — Том замълча. — Едно питие сигурно ще ти дойде добре. Мога ли да ти предложа нещо?
Рансъм каза, че иска водка с лед и Том се наведе през масата, за да сипе със сребърна щипка кубчета лед в ниската дебела чаша, преди да я напълни с водка почти до ръба. Гледах го как прави това, като че ли не го интересуваше нищо друго, освен да накара Рансъм да се чувства удобно, и се чудех дали ще налее на себе си. За разлика от Рансъм, знаех, че Том е станал от леглото преди не повече от половин час.
По време на среднощните телефонни разговори, които понякога траеха по два-три часа, случваше се да си представям, че Том Пасмор започва да пие, щом излезе от леглото, и спира едва когато успее да се върне обратно в него. Беше най-самотният човек, когото познавах.
Майката на Том беше плачлива пияница през цялото му детство, а баща му — Виктор Пасмор, човекът, когото той бе смятал за свой баща — беше далечен и избухлив. Том се бе запознал с Леймънт фон Хайлиц, биологичния си баща, малко преди фон Хайлиц да бъде убит в резултат на единственото разследване, което двамата бяха предприели заедно. Том бе намерил трупа на баща си на горния етаж на къщата му. Това разследване бе прославило Том Пасмор на седемнайсетгодишна възраст и го бе направило наследник на две състояния, но го бе замразило в начина на живот, който продължаваше да води и до сега. Живееше в къщата на баща си, продължаваше работата на баща си. Беше преминал през местния клон на Университета на Илиной, където бе написал две монографии — едната за смъртта на поета-мистификатор от осемнайсети век Томас Чаотъртън, а другата за Линдбъргското отвличане — това бе предизвикало голям интерес в академичните среди. Бе започнал да учи право в Харвард в годината, когато един аспирант по английска литература бе обвинен в убийство, след като беше намерен в безсъзнание в един мотел в Кембридж заедно с трупа на приятелката си. Том бе разговарял с хората, обмислил случая и предоставил на полицията данни, които бяха довели до освобождаването на аспиранта и до арестуването на един прочут професор по английски. Той бе отказал предложението на родителите на освободения аспирант да платят обучението му до края. Когато репортерите бяха започнали да го намират и в клас, той бе напуснал и побягнал обратно вкъщи. Можеше да бъде само това, което беше — твърде добре го правеше, за да прави каквото и да било друго.
Мисля, че някъде тогава е започнал да пие.
На фона на тая история той все още изглеждаше изненадващо подобен на младежа, който някога е бил: косата му не беше опадала и за разлика от Джон Рансъм не беше напълнял много. Въпреки старомодната, контешка елегантност на дрехите си, Том Пасмор по приличаше на професор от колеж, отколкото Рансъм. Следите от пиенето, торбичките под очите, леката подпухналост на бузите му и бледността можеха да са резултат просто на няколко вечери повече, прекарани до късно в библиотеката.
Той застина с ръце върху бутилката водка и една празна чаша, вгледан в мене с изморените си сини очи. Знаех, че е видял точно какво минава през ума ми.
— А ти ще пийнеш ли? — той знаеше цялата ми история.
Джон Рансъм ме погледна неуверено.
— Нещо безалкохолно — казах.
— Ох — каза Том. — Ще трябва да идем до кухнята за такова нещо. Защо не дойдеш с мене да си избереш сам от хладилника?
Последвах го до вратата на кухнята.
Кухнята също беше останала във вида, в който е била по времето на Леймънт фон Хайлиц, с високи дървени бюфети, двойна медна мивка, ламперия и слабо, недостатъчно осветление. Единствената модерна добавка беше блестящ бял хладилник, кажи-речи с размерите на роял. Няколко секции от бюфетите бяха отрязани, за да му се отвори място. Том отвори широката врата на тоя обект — беше като да отвориш вратата на вагон.