Рансъм не отстъпи.
— Какво значи това?
— Ще проверявам отвреме-навреме.
Рансъм сви рамене и напъха ръце в джобовете си. Двамата тръгнахме от двете страни на стъклената масичка към Том. За първи път погледнах към купчината книги до бутилките и кофата с лед и с изненада видях, че, както и книгите на масичката на Рансъм, почти всички бяха за Виетнам. Но не бяха романи — повечето от тях изглежда бяха военно-исторически и бяха написани от офицери в оставка. „Пехотата на Съединените Щати във Виетнам“. „Действията на малките бойни единици във Виетнам, 1965–66“. „Историята на Зелените барети“.
— Исках да разбереш положението ми — каза Рансъм. — Трябваше поне да опитам.
— Много бях поласкан — отговори Том. И двамата се промъкваха към вратата.
Настигнах ги, тъкмо когато Рансъм се обърна и погледна през рамо картините на дългата стена в дъното.
— И ако някога ти хрумне да продаваш нещо от колекцията си, надявам се, че ще се обадиш най-напред на мене.
— Добре — каза Том. Той отвори вратата към изгарящата жега и чезнещата дневна светлина. Над покривите на къщите, обърнати към езерото, луната бе вече изгряла в притъмняващото небе, където вятърът носеше няколко призрачни облачета твърде високо горе, за да ни разхлади.
— Благодаря за помощта ти — каза Джон Рансъм, протягайки ръка. Когато Том я пое, Рансъм повдигна рамо и направи гримаса, стискайки яко, за да покаже колко е благодарен.
— Между другото — каза Том и Рансъм отпусна ръкохватката си. Том дръпна ръката си. — Чудя се дали си мислил за възможността нападението над жена ти да е било насочено към тебе?
— Не разбирам — Джон Рансъм ме погледна въпросително, опитвайки се да отгатне дали аз виждам някакъв смисъл във въпроса. — Искаш да кажеш, че Синята Роза може да е помислил, че Ейприл съм аз?
— Не — Том се усмихна и се облегна на рамката на вратата. — Не, разбира се — той погледна през улицата, после нагоре и надолу по нея и най-сетне към небето. Навън, на естествена светлина, кожата му имаше вид на хартия, която е била първо намачкана и после изгладена. — Чудех се дали не се сещаш за някого, дето би могъл да иска да те порази посредством жена ти. Някой, който би искал да те нарани жестоко.
— Няма такъв човек — каза Рансъм.
Една кола зави по „Истърн Шор“, измина няколко метра в наша посока, после отби и спря. Шофьорът не излезе от колата.
— Мисля, че Синята Роза не би могъл да знае каквото и да било за Ейприл или мене — каза Рансъм. — Това не е в стила на подобни типове.
— Сигурно си прав — каза Том. — Надявам се, че нещата ще се развият в твоя полза, Джон. Довиждане, Тим.
Той ми махна с ръка и изчака да се отдалечим по пътеката. Махна отново, усмихнат, и затвори вратата. Сякаш изчезна зад зидовете на крепост.
— Каква беше тая работа? — попита Рансъм.
— Да отидем да вечеряме — отговорих.
13
Джон Рансъм прекара по-голямата част от вечерта в оплаквания. Том Пасмор бил един от ония гении, дето не били особено способни да разбират. Бил пияница, който се държал като папата. По цял ден седял в тая запердена къща и се наливал с водка. Дори някога в училище Том Пасмор бил като Невидимия човек, не играел футбол, нямал никакви приятели — това хубаво момиче, това страхотно гадже Сара Спенс, с дългите крака, страхотно тяло, се оказало, че има нещо с Том Пасмор, винаги му било чудно как по дяволите Том успял да си постигне това…
Не казах на Рансъм, че според мене Сара Спенс, сега Сара Янгблъд, беше в колата, която зави по улицата и спря дискретно на десетина метра от къщата на Том, докато ние си тръгвахме. Знаех, че посещава Том и знаех, че той държи посещенията й да останат в тайна, но не знаех нищо повече за отношенията им. Имах чувството, че прекарват много време, разговаряйки — Сара Спенс Янгблъд беше единственият човек в цял Милхейвън, който имаше свободен достъп до къщата на Том Пасмор. Мисля, че през тези дълги вечери и нощи, след като тя се бе мушнала през предната му врата, след като бутилките бяха отворени и ледът поставен в кофата, той й говореше — мисля, че тя беше станала човекът, от когото той най-силно се нуждаеше, единственият човек може би, от когото се нуждаеше, защото никой друг не знаеше за него повече от нея.
Джон Рансъм и аз бяхме в „Джимис“, стар ресторант от източния край, на авеню „Бърлин“. Беше приятно място с дървена ламперия по стените, с удобни пейки, приглушени светлини и дълъг бар. Би могло да бъде ресторант, където и да е в Манхатън, където всичките му маси щяха да са заети; тъй като бяхме в Милхейвън и часът беше почти девет, ние бяхме кажи-речи единствените посетители.