Джон Рансъм поръча каберне „Фар Ниенте“ и създаде малка суматоха около отпиването му.
Дойде храната, говеждо филе за Рансъм, скариди в чеснов сос за мене. Той забрави за Том Пасмор и започна да говори за Индия и за ашрама на Мина.
— Това невероятно създание беше красиво, осемнайсетгодишно, много скромно и говореше с кратки, ясни изречения. Понякога приготвяше закуската и чистеше малките си стаи сама, като слугиня. Но всички около нея разбираха, че тя притежава необикновена сила — огромна мъдрост. Мина докосна душата ми с малките си ръце и ме отвори. Никога няма да престана да чувствам благодарност, никога няма да забравя какво научих от нея.
Той замълча, дъвчейки, преглътна, отпи от виното.
— По времето, когато станах аспирант, тя беше вече доста известна. Хората започнаха да разбират, че тя представлява една много чиста разновидност на мистическото преживяване. Тъй като бях учил при нея, имах известен авторитет. Всичко се разгръщаше благодарение на нея — беше като да си учил при велик учен. И така си беше, но по по-дълбок начин.
— Никога ли не си се изкушавал да се върнеш и да я видиш отново?
— Не бива — каза той. — Тя беше категорична относно това. Трябваше да я напусна.
— Как се отразява това на живота ти в момента? — попитах. Беше ми наистина любопитно какво ще отговори.
— Помага ми да го понасям — каза той.
Той свърши храната в чинията си, после погледна към часовника си.
— Ще имаш ли нещо против да се обадя в болницата? Искам да проверя какво става.
Той направи знак на сервитьора за сметката, изпи остатъка от виното и се изправи. Извади шепа монети от джоба си и тръгна към обществения телефон в един коридор в дъното на ресторанта.
Сервитьорът донесе сметката в чинийка. Обърнах я, видях колко е и му подадох кредитна карта. Преди сервитьорът да се върне с квитанцията, Рансъм дотича до масата. Грабна ме за ръката.
— Невероятно — просто невероятно. Казват, че може би излиза от комата. Къде е сметката?
— Дадох му карта.
— Дума да не става — каза той. — Не се прави на луд. Искам аз да платя и да отиваме там.
— Иди в болницата, Джон. Аз ще се върна в къщата и ще те чакам.
— Колко беше? — той почна да рови за нещо първо в джобовете на панталоните си, после в джобовете на сакото си.
— Платих вече. Заминавай.
Той ме погледна безпомощно, извади ключ от джоба на сакото си и го протегна към мене, без да ми го дава.
— Това беше скъпа бутилка вино. А ястието ми струваше два пъти колкото твоето — той погледна към ключа, сякаш не помнеше какво е това, после ми го подаде. — Не бива ти за плащаш тази вечеря.
— Следващата си ти — казах.
Той почти подскачаше в нетърпението си да стигне до болницата, но видя, че сервитьорът идва към нас с квитанцията и се наведе над рамото ми да види сумата, докато аз пресметна бакшиша и се подпиша.
— Много голям бакшиш даваш — каза. — Това си е за твоя сметка.
— Няма ли да тръгваш най-после? — казах и го избутах към вратата.
14
Като се изключат двама студенти от Университета на Илиной по тениски и шорти, които отиваха в бар „Аксълс Тъксидоу“, тротоарите пред „Джимис“ бяха празни. Джон Рансъм бързо се отдалечаваше от мене, размахвайки ръце на север по авеню „Бърлин“ към „Шейди Майут“ и като минаваше от сравнително по-тъмните участъци към ярките светлини под сенниците на „Роял“, лекият му костюм смени цвета си като кожата на хамелеон.
За две-три секунди Рансъм отново потъна в мрака от другата страна на сенниците. От отсрещната страна на улицата тръгна кола. Рансъм беше на около петнайсет метра, все още ясно видим, и се движеше бързо в окръжностите от жълта светлина под уличните лампи.
Обърнах се да тръгна в обратна посока и видях една синя кола, която потегли от другата страна на улицата. За миг застинах, давайки си сметка, че това ми напомня нещо. Точно преди колата да се плъзне в светлината, която се разливаше изпод сенниците на „Роял“, аз си спомних: същата тая кола се беше появила на „Истърн Шор“, за да изчака да си тръгнем, преди Сара Спенс Янгблъд да се доближи до къщата на Том Пасмор. След това светлината от кинотеатъра падна върху колата — вместо Сара Янгблъд, зад кормилото се очерта мъж с широки рамене и дълга посивяла коса, хваната на опашка. Светлината хвана отблясъка на златна обица на лявото му ухо. Беше същият мъж, с който се бях сблъскал при телефоните в болницата. Беше ни проследил до къщата на Том Пасмор, след това до „Джимис“, а сега отиваше след Джон в болницата.
А тъй като за пръв път го бях видял в болницата, навярно той ни беше проследил и там. Обърнах се и видях как синята кола едвам пълзи по улицата.