Шофьорът се влачеше след Джон. Когато целта му се отдалечеше твърде много, той вкарваше колата във вътрешното платно и бавно се придвижваше на още десетина метра, преди отново да се прибере до тротоара. Ако имаше повече движение по улицата, тези маневри въобще нямаше да се забелязват.
Тръгнах след него, спирайки, когато спираше той. Чувах подметките на Рансъм да потропват по тротоара. Мъжът в синята кола излезе на платното и запърпори по почти празната улица, следвайки Джон като хищник.
Все така забързан през кръговете светлина по тротоара, Рансъм беше вече само на една пресечка разстояние от болницата. Мъжът в колата излезе от сянката, в която беше спрял, и подкара по улицата. За моя изненада той отмина Рансъм. Помислих си, че ме е видял в огледалото си и се ядосах на себе си — не бях запомнил поне номера на колата му. След това той отново ме изненада, като спря до тротоара срещу болницата. Видях да извръща глава, когато Джон Рансъм се появи в огледалото му.
Забързах.
Рансъм зави по тясната пътека между високите живи плетове, която отвеждаше до входа за посетители на „Шейди Маунт“. Вратата на синята кола се отвори и шофьорът излезе. Той блъсна вратата след себе си и тръгна нехайно да пресича. Беше висок горе-долу колкото мене и леко се накланяше назад при ходене. Запетайката от посивялата му коса изскачаше от главата му и падаше върху гърба му. Той поклащаше широките си рамене и широкото сако на костюма му леко се издуваше. Забелязах, че бедрата му бяха учудващо дебели, а коремът му — мек и отпуснат. С широките си бедра той се носеше сякаш плува през лепкава влага.
Извадих бележника от джоба си и записах номера на колата му. Синята кола беше Лексъс. Той стъпи на тротоара и сви по пътеката. Беше изостанал толкова, колкото беше нужно, за да влезе Рансъм в асансьора. Тръгнах по улицата с възможно най-голяма бързина и когато свих по пътеката, той тъкмо затваряше вратата за посетители след себе си. Затичах се и успях да вляза, докато той още се носеше към асансьора. Пресякох почти празното фоайе и докоснах рамото му.
Той се обърна през рамо да види кой го е докоснал. Лицето му се изкриви раздразнително и той се обърна към мене.
— Какво има? — попита. Гласът му беше неподправено милхейвънси, плосък, грубоват и леко носов.
— Защо следите Джон Рансъм? — попитах.
Той ми се изсмя — като само половината му лице се раздвижи.
— Вие май не сте наред.
Започна да се обръща, но аз го хванах за ръката.
— Кой ви е наредил да следите Рансъм?
— А кой, по дяволите, сте вие?
Казах му името си.
Той се огледа. Две от чиновничките зад гишето седяха неестествено неподвижни зад компютрите си и се преструваха, че не подслушват. Мъжът се намръщи и ме отведе настрани от асансьорите към другата страна на фоайето, където имаше редица празни столове. После зае боксьорска поза пред мене и ме изгледа от глава до пети. Опитваше се да реши какво да ме прави.
— Ако наистина искате да помогнете на тоя Рансъм, най-добре си вървете, откъдето сте дошли — каза накрая той.
— Това заплаха ли е?
— Май наистина не разбирате — каза той. — Вие не ме интересувате въобще.
Той се завъртя и тръгна бързо към изхода.
— Може би една от тези нервни чиновнички трябва да повика полицията.
Той рязко се извърна към мене. Лицето му бе покрито с нездравословна червенина.
— Искаш полиция? Слушай, лайно такова, аз съм полицията.
Той бръкна в задния си джоб и извади тлъст черен портфейл. Отвори го и ми показа една от ония малки златни значки, които се дават на офицерските жени и на сътрудниците в полицейските дела.
— Много съм впечатлен — казах.
Той с всичка сила заби десния си показалец в гърдите ми и доближи до мене едрото си лице.
— Не знаеш в какво се бъркаш, тъпо копеле.
После мина покрай мене и излезе. Тръгнах след него и го видях да натъпква портфейла си обратно в джоба, докато крачеше между живите плетове. Пресече улицата, без да си прави труда да се оглежда за коли. Отвори вратата на синия лексъс, наведе се и се намъкна вътре. Блъсна вратата, запали и ме погледна през прозореца, за да види как го наблюдавам. Лицето му изпълваше целия прозорец. Моторът изръмжа и колата изскочи рязко на авеню „Бърлин“.
Слязох от тротоара и проследих отдалечаването на смаляващите се задни светлини. Стоповете засветиха, когато той спря на светофар две преки по-надолу. Отмина още една пряка на север по авеню „Бърлин“, после зави наляво, без да си прави труда да дава мигач. По улицата нямаше никакви други коли и нощта изглеждаше огромна и черна.