Върнах се обратно между плетовете към болницата.
15
Преди да стигна до асансьора, в паркинга за линейките пред спешното отделение спря полицейска кола. Тя хвърли в коридора заслепяващи червени и сини отблясъци, присветващи като морзовата азбука. Някои от чиновничките се наведоха през гишето. Нисък оплешивяващ мъж с възголям нос излезе от колата. Следователят профуча през автоматичната стъклена врата. Към него притича медицинска сестра, усмихната и със сключени под брадичката й ръце. Следователят каза нещо, което не можах да чуя, грабна я и направи няколко крачки с нея, преди да й прошепне нещо на ухото и да я остави отново на земята в началото на коридора. Превита на две, сестрата зяпна и махна зад гърба му, преди да се изправи и да оглади престилката си.
Следователят ме фиксира с поглед, докато се приближаваше към мене.
Спрях и зачаках. Щом навлезе във фоайето, той каза:
— Хайде де, качвайте се, не стойте така.
И посочи към копчетата на асансьора. Чиновничките, които се бяха навели през гишето, за да видят какво става, се усмихнаха на него, а после една на друга.
— Канехте се да извикате асансьора, нали така?
Кимнах, отидох към затворените врати и натиснах копчето за нагоре.
Следователят кимна към чиновничките. Пълното му лице изглеждаше неподвижно, но очите му блестяха.
— Вие не сте ни викали, нали?
— Не — казах.
— Значи, всичко е наред.
Усмихнах се и театралният блясък в очите му угасна. Беше истински комедиант с увисналото си лице и неизгладен костюм.
— Полицията не би трябвало да стъпва в болниците.
Имаше от оня вид лица, които мога да изразяват най-тънки чувства, привидно без въобще да помръдват.
— Бихте ли влезли в това нещо, моля? — вратата на асансьора се беше отворила пред нас.
Влязох и той ме последва. Натиснах копчето за третия етаж. Асансьорът се изкачи и спря. Той излезе и се запъти към стаята на Ейприл Рансъм. Последвах го. Отминахме сестринското отделение и завихме по кръглия коридор. Млад униформен офицер излезе от стаята на Ейприл.
— Е? — каза следователят.
— Има надежда — каза униформеният полицай. На етикета му пишеше „Томпсън“. — Кой е този, сър?
Следователят се обърна към мене.
— Кой е този? Не знам кой е този. Кой сте вие?
— Приятел съм на Джон Рансъм.
— Новините бързо се разчуват — каза следователят. Той влезе пръв в стаята на Ейприл.
Джон Рансъм и един лекар с вид на гимназист стояха от другата страна на леглото. Рансъм изглеждаше леко зашеметен. Той вдигна поглед, след като ме забеляза — погледът му се отмести към омачкания следовател, после отново към мене.
— Тим? Какво има?
— Какво има ли? — попита следователят. — Тук има повече хора, отколкото у братята Маркс. Не си ли го повикал ти?
— Не, не съм го викал. Вечеряхме заедно.
— Ясно — каза следователят. — Е, как е госпожа Рансъм?
Джон изглеждаше разсеян и неуверен.
— Ами…
— Умно казано — отбеляза следователят. — Вие, докторе?
— Госпожа Рансъм определено показва признаци на подобрение — каза лекарят. Гласът му беше дебела дъска от тъмнокафяво дърво.
— Има ли шанс тя действително да бъде в състояние да каже нещо?
— Определено има признаци — каза лекарят. Тежкият му дървен глас звучеше, като че ли го издаваше някакъв много по-едър и възрастен мъж, застанал зад него.
Джон ме погледна през леглото като обезумял.
— Тим, тя може би наистина ще излезе от комата.
Следователят отиде зад него и се вмъкна до леглото.
— Аз съм Пол Фонтейн и нападението над жената на приятеля ви е свързано с едно убийство, което разследвам.
— Тим Андърхил — казах.
Той надигна голямата си овална глава.
— Тим Андърхил, значи. Чел съм една от книгите ви — „Раздвоеният“. Беше отвратителна. Беше абсурдна. Хареса ми.
— Благодаря — казах.
— А сега кажи, каквото искаше да кажеш на господин Рансъм — освен ако не е нещо, което предпочиташ да скриеш от нашия безупречен отдел.
Погледнах го.
— Бихте ли записали един номер на кола?
— Томпсън — каза той и младият полицай извади тефтер.
Прочетох номера от бележника си.
— Син лексъс. Собственикът следеше Джон и мене през целия ден. Когато го спрях долу във фоайето, той ми показа една детска значка и ми каза, че е полицай. Избяга точно преди вие да дойдете.
— Аха — каза Фонтейн. — Интересно. Ще предприема нещо относно това. Помните ли нещо от самия човек? Нещо отличително?
— Има посивяла коса на опашка. Позлатена обица на лявото ухо. Около метър осемдесет и шест, над сто килограма. Голямо шкембе и дебели бедра, като на жена. Мисля, че носи костюм от Армани.