— О, някой от почитателите на Армани — той си позволи да се усмихне. Взе листчето с номера на колата от Томпсън и го сложи в джоба на сакото си.
— Следил ме е? — попита Джон.
— Видях го тук днес следобед. Проследил ни е до „Истърн Шор“, а после до „Джимис“. Смяташе да се качи тук, но аз го спрях във фоайето.
— Жалко — изпъшка Фонтейн. — Наистина ли този тип каза, че е полицай?
Опитах се да си спомня.
— Мисля, че каза, че е с полицията.
Фонтейн присви устни.
— Все едно да кажеш, че си с оркестъра.
— Показа ми една от ония малки златни значки.
— Ще проверя случая — той се обърна. — Томпсън, край на времето за посетители. Ние ще чакаме тук да видим дали госпожа Рансъм ще излезе от комата, за да ни каже нещо полезно. Господин Андърхил може да чака в салона, ако желае.
Томпсън ме изгледа пронизително и се отдръпна от леглото.
— Джон, ще те чакам вкъщи — казах.
Той ми отправи немощна усмивка и притисна ръката на жена си. Томпсън заобиколи леглото и направи почти извинителен жест към вратата.
Томпсън ме последва отвън. Отминахме сестринското отделение в мълчание. Двете жени на гишето направиха неуспешен опит да не ни зяпат.
Томпсън не каза нищо, почти докато стигнахме асансьорите.
— Искам само да кажа — започна той и се огледа, за да се увери, че никой не подслушва, — недейте да разбирате криво инспектор Фонтейн. Той е побъркан, вярно е, но е велик следовател. При разпити е истински гений.
— Побъркан гений — казах и натиснах копчето.
— Да — офицер Томпсън изглеждаше малко притеснен. Той сключи ръце зад гърба си. — Знаете ли как му викаме? Фантастичният Пол Фонтейн. Толкова е добър.
— Тогава ще трябва да открие чий е синият лексъс — казах.
— Ще открие — каза Томпсън. — Но може и да не ви каже.
16
Вмъкнах се в къщата и затърсих пипнешком ключа на лампата. Червената светлинка на телефонния секретар примигваше от масичката на телефона, указвайки, че е имало обаждания. Останалата част от долния етаж тънеше в дълбок кадифен мрак. Климатичната инсталация правеше вътрешността на къщата на Рансъм подобна на хладилник. Намерих ключ близо до вратата и на тавана светна лампа от стъкло и бронз, която имаше вид на свещник. Затворих вратата. Един ключ до входа към всекидневната запали повечето от лампите в стаята. Влязох и се строполих на едно канапе.
Най-накрая се качих в стаята за гости. Приличаше на стая в хотел за четиридесет долара на вечер. Закачих дрехите си във вградения гардероб до вратата. После свалих две книги на долния етаж „Библиотеката на Наг Хамади“ и един роман в меки корици от Сю Графтън. Избрах си стол близо до камината, отворих книгата с гностическите текстове и четох дълго в очакване Джон Ранъсм да донесе добри новини от болницата.
Около единайсет реших да се обадя в Ню Йорк и да се опитам да говоря с Ан Вин, един човек, с когото се бях запознал във Виетнам.
Преди шест години, когато старият ми приятел Тина Пюмоу беше убит, той остави ресторанта си „Сайгон“ на Вин, който дотогава беше едновременно главен готвач и заместник-управител. Вин по-късно подари половината от ресторанта на Маги Ла, отдавнашната приятелка на Тина, която беше поела управлението, когато започна да работи по магистърската програма по философия в Ню Йоркския Университет. Всички ние живеехме в различни апартаменти над ресторанта.
Не бях виждал Вин от два-три дни и неговият хладен и несантиментален здрав разум ми липсваше.
Беше единайсет часа в Милхейвън, полунощ в Ню Йорк. Ако имах късмет, Вин щеше да е оставил ресторанта на персонала и да се е качил горе за час-два, докато дойде времето за затваряне и оправяне на сметките за деня. Отидох в антрето до примигващия телефонен секретар и набрах телефона на Вин. След две иззвънявания до мен достигна изщракването на друг секретар и чух сбитото съобщение на Вин: „Не вкъщи“. Бучащо мълчание и после сигнал.
— Аз съм — казах. — Чудесно прекарвам, бих искал да бъдеш тук. Ще те потърся долу.
Маги Ла се обади от канцеларията на ресторанта и избухна в смях, като ме чу.
— Не можа да издържиш в родния град и половин ден? Защо не се прибираш, където ти е мястото?
— Сигурно ще се прибера скоро.
— Разбра всичко за един ден? — Маги пак се разсмя. — Ти си по-добър от Том Пасмор, по-добър от Леймънт фон Хайлиц!
— Нищо не съм разбрал — казах. — Но Ейприл Рансъм май се оправя.
— Ти няма да се прибереш, докато не разбереш нещо. Прекалено унизително би било. Предполагам, че търсиш Вин. Той е до мене, не затваряй.
След миг чух гласа на Вин да произнася името ми и веднага почувствах, че съм в мир със себе си и със света. Започнах да му разказвам какво ми се е случило през деня, без да пропускам нищо — хора като Вин не се боят от появата на познати призраци.