Не беше съвсем вярно — хората, които живееха в някогашната ми махала, винаги бяха ненавиждали това прозвище — но това като че ли го успокои.
— Браво на тях — каза той. Потърси пипнешком чаршафа и го намести. После извъртя главата си върху възглавницата и ме погледна с кръвясали очи. — Бял понтиак.
— Сигурно ще се поразходя — казах.
Рансъм затвори очи, потрепера и заспа.
Част четвърта
Уолтър Драгонет
1
На път за някогашната си махала осъзнах, че най-напред ми се ходи на друго място, обърнах белия понтиак на Рансъм по авеню „Редуинг“ и подкарах покрай следите от стария Милхейвън — квартални барове по места, които всъщност вече не бяха истински квартали. Изгарящото утринно слънце като че ли искаше да бутне ниските каменни и дървени сгради върху опечените тротоари. Милхейвън, моят Милхейвън, изтъняваше около мене, изчезвайки в типичния градски пейзаж на средния Запад.
По-малко щях да съм сигурен в изчезването на стария Милхейвън, ако бях пуснал радиото и бях чул Пол Фонтейн и следователят сержант Майкъл Хоуган да обявяват арестуването на скоро след това станалия прочут сериен убиец Уолтър Драгонет, Месаря, но аз не включих радиото и останах в неведение относно това име за още няколко часа.
Два-три часа преминаха сред сливащите се гледки от коли и бетон на източно-западната магистрала. Пред мене като огромна сватбена торта нарасна бейзболния стадион и аз свих по отклонението към него. В тоя ранен сутрешен час на просторния паркинг се виждаха само колите на работниците по поддръжката. На две преки от стадиона завих през отворените врати на гробището „Пайн Нол“ и паркирах близо до сивата каменна къщичка на пазачите. Когато излязох, горещината ме перна като лъвско дихание. Редици от надгробни плочи с различна големина се простираха зад къщичката, подобна на неподреден Арлингтън. В дъното се възвишаваха мъхнати канадски ели. Съвършено поддържаната трева бе пресечена от бели чакълести пътеки. В далечината пръскачките разпиляваха блещукащи пръски вода. На десетина метра от мене един ръбат старец в бяла риза, черна вратовръзка, черни панталони и черна военна шапка, се придвижваше между редиците от плочи, събирайки кутиите от бира и опаковките от сладкиши, оставени от тийнейджърите, които се бяха прехвърлили в гробището след вчерашния бейзболен мач.
Гробовете, които търсех, се намираха в по-старата част на „Пайн Нол“, близо до високата каменна стена, която ограждаше лявата половина на гробището. Трите плочи бяха наредени една до друга: Албърт Хувър Андърхил, Луиз Шейди Андърхил и Ейприл Шейд Андърхил. Двете първи плочи, по-нови от тези на Ейприл, все още изглеждаха нови, сухи като кост под изобилното слънце. И трите навярно бяха нагорещени. Тревата беше много късо окосена и отделните яркозелени стръкове блестяха на слънцето.
Ако имах нещо да казвам на тези гробове — или те на мене — сега беше моментът. Чаках, застанал в слънчевия блясък, сключил ръце. Няколко светли мига се откъснаха от завихрен мрак: седя на кушетката с майка ми, на топло и в безопасност, докато навън шофьорите изоставят колите си и си пробиват път през висок до кръста сняг; Ейприл скача на въже на тротоара; лежа на леглото с висока температура на празника на Св. Патрик, докато майка ми чисти къщата и припява на ирландските песни по радиото. Дори тези мигове бяха обагрени със съжаление, болка, скръб.
Като че ли някаква ужасна тайна лежеше под надгробните плочи, така както един по-жив, по-истински Милхейвън пламтеше и изгаряше под всичко, което виждах.
2
Двайсет минути по-късно излязох на юг от магистралата по улица „Гьоталс“ и продължих под сенките на надлезите. Долнопробните фотоателиета и западащи магазини за дрехи дадоха път на високите слепи стени на кожарските и пивоварните предприятия. Усетих миризма на хмел и другата, по-тъмна миризма на онова, каквото и да беше то, което се вършеше в кожарните. Олющени, безмилостно употребявани микробуси бяха паркирани край улицата и излезлите за почивка мъже пушеха, облегнати на мърлявите стени. В сянката лицата им имаха цвят на метални стърготини.
Улица „Гьоталс“ премина в паваж и аз завих надясно на един ъгъл, където в бар с танцьорки по монокини на оживената тълпа от нощната смяна се предлагаше бренди и питиета за след махмурлук. След една пряка на юг завих по „Ливърмор“. Голямата бетонна сянка на виадукта се понесе пред мене и големите общински затвори останаха зад гърба ми. Бях се върнал в Пигтаун.
Местата, където на времето растяха огромните преплетени брястове, сега бяха запълнени с цимент. Слънцето хвърляше жестока и равна светлина върху малцината минувачи, повечето от тях навлезли в шестдесетте и седемдесетте си години, които се тътреха покрай празните бръснарници и затворените магазини за алкохол. Дъхът ми заседна в гърлото и аз забавих на двайсет и пет мили, колкото беше позволената скорост. Улицата беше почти толкова празна, колкото и тротоарите и толкова малко коли бяха паркирани по края, че стойките на автоматите за паркиране хвърляха прави успоредни сенки.