Дали въпреки, или поради преживяването, което току-що бях изпитал, усетих внезапен глад. Каквото и да смятах да правя, то трябваше да почака, докато закуся. Неоновият ятаган на витрината на ресторанта не беше запален още, но от вътрешната страна на вратата висеше знак ОТВОРЕНО. Влязох в хотела да потърся на рецепцията сутрешен вестник.
Това, което видях, влизайки във фоайето, беше навярно почти същото, което преди четиридесет години бяха виждали Гленрой Брейкстоун и неговият пианист, убитият Джеймс Тредуел; същото, което бе виждал баща ми на път към своя асансьор. Износени кожени мебели и тумбести месингови плювалници върху огромен, протъркан персийски килим. До едно канапе гореше слаба крушка със зелен стъклен лампион.
Малка купчина от сутрешния „Леджър“ лежеше на гишето. Взех си един и бутнах трийсет и пет цента към чиновника. Той седеше зад гишето с брадичка върху ръката си, съсредоточен във вестника на коленете си. Той чу звъна на монетите и вдигна поглед. Бялото на очите му блесна.
— О, извинявайте — той погледна към трите броя, които бяха останали. — Днес човек трябва да стане рано, за да намери вестника — каза той и се протегна за монетите.
Погледнах часовника си. Беше девет и половина: в „Сейнт Олуин“ ставаха късно.
Занесох вестника в „Синдбадс Кавърн“. Неколцина безмълвни мъже закусваха на бара, а две двойки седяха на масите в предната част на помещението. Келнерка в тъмносиня рокля, която изглеждаше прекалено изискана за рано сутринта, стоеше на края на бара и разговаряше с младата жена в бяла блуза и черна фльонга, която работеше зад бара. Беше тихо като в читалня. Седнах в едно празно сепаре и махнах на келнерката, докато тя грабна листа с менюто от бара и забърза към мене. Беше с високи токове и изглеждаше поруменяла, но това беше може би от грима.
Тя остави листа пред мене.
— Извинявайте, но днес е толкова трудно да се съсредоточи човек. Ще отида за кафето и веднага идвам.
Отворих менюто. Келнерката отиде до бара и се върна със стъклена кана с кафе. Напълни чашата ми.
— Никой тук не може да повярва — каза тя. — Никой.
— Всичко мога да повярвам днес — казах.
Тя ме изгледа. Беше около двайсет и две годишна и целият тоя грим й придаваше вид на стреснат клоун. После лицето й се изопна и тя извади тефтер от страничния джоб на прилепналия си син тоалет.
— Готов ли сте с поръчката, господине?
— Едно яйце на очи и препечена филийка едрозърнест хляб, моля.
Тя безмълвно записа и се върна между празните маси и през алуминиевата врата към кухнята.
Погледнах към русото момиче с черната фльонга на края на бара и към двойките, които седяха на по-далечните маси. Всички имаха пред себе си части от сутрешния вестник. Дори мъжете на високите столчета пред бара ядяха и четяха „Леджър“. Келнерката се появи от кухнята, прониза ме с поглед и прошепна нещо на момичето зад бара.
Единствените клиенти, които не бяха потънали в четене на вестника, бяха четирима мълчаливи мъже около една маса в другия край на помещението. Двамата мъже с костюми старателно демонстрираха, че нямат нищо общо нито с другите двама, които биха могли да бъдат шофьори на камиони, нито един с друг. И четиримата не поглеждаха чашите пред себе си. Имаха вид на хора, които дълго са чакали. Чувството за взаимно недоверие беше толкова очебийно, че се чудех какво ги е събрало. Един от мъжете в костюмите видя, че ги гледам, и рязко извърна глава, с лице, застинало от притеснение.
Моят брой от „Леджър“ лежеше сгънат на масата пред мене. Дръпнах го пред себе си, обърнах го и, виждайки заглавието на първа страница, тутакси забравих мъжете от другата страна на заведението и всичко, което бях мислил и преживял тази сутрин. Под заглавието имаше цветна снимка на множество униформени и цивилни полицаи, застанали на тревата пред малка бяла дървена къща. Един от инспекторите беше шегобиецът, който бях срещнал в болницата предната вечер, Пол Фонтейн. Другият, висок властен мъж с рязко очертан път на косата, дълбоки бръчки и мустаци, беше непосредственият началник на Фонтейн, инспекторът сержант Майкъл Хоуган. Веднага щом зачетох статията вляво от фотографията, разбрах, че след поне една дузина други неподозирани убийства убийството на неидентифицирания мъж зад „Сейнт Олуин“ и нападението над Ейприл Рансъм бяха разкрити. Един двайсет и шест годишен чиновник от счетоводството на „Галакс Корпорейшън“ беше направил признания. По-точно той беше направил признания за всичко възможно под слънцето. Ако се беше сетил за това, би признал и удушаването на малките принцове в Тауър.
Основното заглавие гласеше: УЖАС В ЕДИН ДОМ ОТ СЕВЕРНИЯ КРАЙ.