Тази история засенчваше почти напълно другите новини. На рибарски кораб бяха заловили кокаин на стойност пет милиона долара; неназована жена твърдеше, че един от племенниците на Кенеди я бил изнасилил в Ню Йорк три години преди да го обвинят в изнасилване на Палм Бийч; държавен чиновник използвал военни самолети за частни пътувания; останалата част от вестника, както и всеки следващ брой на „Леджър“ в течение на седмица, се занимаваше почти изключително с младия мъж, който, заобиколен от едно отделение полицаи и запитан дали името му е Уолтър Драгонет, бе отговорил:
— Ами предполагам, че знаете.
— Какво знаем? — бе попитал полицай с насочен в гърдите му пистолет.
— Че съм Месаря — отговорил Драгонет. Той се усмихнал с чаровна, себе-омаловажаваща усмивка. — Всичко останало е навярно неплатени глоби за неправилно паркиране.
Новинарите на „Леджър“ бяха свършили изумително много работа. Бяха успели да изнесат на улицата началото на сагата на Уолтър Драгонет, неговата история и деяния, два часа след разкриването им. Новинарите бяха свършили много работа, Уолтър Драгонет — също.
Малката бяла къща на Драгонет на Двадесета северна улица, само на една пряка от колежа „Аркхам“, беше насред един „преходен“ район, което означаваше, че на времето е бил изцяло бял, а сега беше 60–70 на сто черен. Тук се кореняха много от по-късните проблеми. Черните съседи на Драгонет твърдяха, че когато се обаждали в полицията да се оплакват от шумовете, издаващи борба и приглушени удари, както и от нощните писъци, които понякога се бяха дочували от малката бяла къща, полицаите никога не предприемали нищо повече от това да преминат с кола по улицата — а понякога се и присмивали на обадилите се, посочвайки, че подобни шумове едва ли ще са много редки в тая махала, нали така? И ако иска спокойствие, защо не се премести в Ривъруд — там, в Ривъруд, е винаги тихо и спокойно. Когато един от обадилите се упорствал, полицаят на телефона произнесъл дълъг шеговит монолог, в края на който казал:
— Ами, ти, байно, като теглиш на твоята един под брадичката, ще искаш ли да ти дойдем и да те позагреем? А и да дойдем, мислиш ли, че тя ще подпише оплакване?
Байното, в този случай четиридесет и пет годишният учител по английски Кенет Джонсън, дочул в телефона кикот.
Когато някой липсвал по три-четири дни, полицията си водела бележки и попълвала формуляри, но общо взето спирала до тук — липсващият син или брат, липсващият съпруг (особено липсващият съпруг) щели да се върнат рано или късно. Или нямало да се върнат. Това работа на полицията ли е, да претърсва къща по къща заради някакъв тип, който е решил да се разведе, без да се мори да попълва документи?
При тези обстоятелства хората от махалата дори и не помисляха да се обаждат в полицията заради звуците от бормашина и електрически трион, които понякога се разнасяха от малката бяла къща, или заради вонята на развалено месо, а понякога и на изпражнения, която се просмукваше през нейните стени.
Те познаваха слабо представителния на вид млад мъж, който беше живял в къщата с майка си, а сега живееше в нея сам. Той беше любезен. Изглеждаше интелигентен и ходеше на работа с костюм. Имаше срамежлива усмивка и се отнасяше с дистанцирана сдържаност към всички в махалата. По-старите обитатели бяха познавали и уважавали майка му Флорънс Драгонет, която бе работила в болницата на „Шейди Маунт“ в продължение на повече от четиридесет години.
Госпожа Драгонет, вдовица в началото на трийсетте с желязна репутация и съвсем малко дете, се беше нанесла в малката бяла къща по времето, когато Двайсета северна улица беше почти толкова достопочтена, колкото тя самата. Тя беше отгледала детето сама. Изучила го беше. Флорънс и синът й бяха тихо, почтено семейство. Уолтър не се нуждаеше от много приятели — е, имаше проблеми отвреме-навреме, но съвсем не като при другите момчета. Беше срамежлив и стеснителен; беше саможив. Когато ги видеше човек да се хранят заедно на една от редовните им неделни вечери в „Хъфс“, личеше си колко възпитан е той с майка си, колко любезен, но без да фамилиарничи, е той с келнерите, истински млад джентълмен. Флорънс Драгонет бе умряла, както си спеше, преди три години, и Уолтър Драгонет сам се беше погрижил за всички подробности: лекар, ковчег, място за гроб, погребална служба. Човек би очаквал, че съвсем ще се сломи, но той криеше скръбта и мъката в себе си и се погрижи всичко да бъде направено по начин, по който тя би искала. Някои от съседите бяха дошли на погребението, това се правеше по съседски, покана не беше нужна, и там, в хубав сив костюм, стоеше Уолтър, който стискаше ръце и се усмихваше с малката си усмивчица, сдържайки скръбта в себе си.