След тази промяна Уолтър беше станал по-общителен. Излизаше вечер и водеше гости вкъщи. Понякога съседите чуваха шумна музика късно през нощта, шумна музика и смях, викове, писъци — неща, които никога не бяха чували, докато майката беше жива.
— Ох, наистина съжалявам — казваше Уолтър на другия ден, изправен до малкия син Релайънт, който майка му беше карала, нетърпелив да тръгне за работа, вежлив и очарователен, и малко посрамен. — Не знаех, че е било толкова шумно. Нали разбирате. Не искам никого да притеснявам.
Отвреме-навреме, късно нощем, той пускаше записите на телевизора прекалено силно. Съседите усещаха миризмата на леш и идваха при него, докато поливаше тревата си, и казваха — Отрова за мишки ли си слагал, Уолтър? Май някоя и друга мишка е умряла под дюшемето ти. И Уолтър внимателно държеше маркуча да не ги изпръска и казваше: Ох, боже, наистина съжалявам за тази миризма. Отвреме-навреме тоя наш стар замразител чисто и просто издъхва и всичко се разваля. Ще купя нов всеки момент, но точно сега не мога да си го позволя.
6
Завесите на Уолтър Драгонет бяха отворени само пет-десет сантиметра, тясна пролука, нищо и никаква, но напълно достатъчна, за да могат две малки момчета, Аким и Куанза Джонсън, да надникнат, кикотейки се и побутвайки се един друг, борейки се кой ще притисне лице до стъклото.
Аким и Куанза, на девет и седем години, живееха от другата страна на улицата. Баща им беше Кенет Джонсън, учителят по английски, който беше наречен „байно“ от милхейвънския полицай осемнайсет месеца преди това. Къщата на Джонсън имаше четири спални, веранда и втори етаж. Във всекидневната господин Джонсън собственоръчно беше сковал дъбови етажерки от пода до тавана, където всяка огромна полица беше претъпкана с книги. Допълнителни купчини книги лежаха по масичката за кафе, по нощните шкафчета и другите маси, по пода и дори по трийсет и шест сантиметровия черно-бял телевизор, единственият в къщата.
Аким и Куанза Джонсън се интересуваха от телевизията повече отколкото от книги. Те ненавиждаха черно-белия телевизор в кухнята им. Те искаха да гледат телевизия във всекидневната, както правеха всичките им приятели, и искаха да я гледат в цвят и на голям екран. Биха се примирили и с шестдесетсантиметров екран, стига да е цветен, но това, което най-вече искаха, това, което се надяваха да убедят баща си да им купи, беше нещо приблизително с размерите на дъбовите етажерки. Те знаеха, че съседът им от другата страна на улицата има такъв телевизор. От години го чуваха как късно по нощите гледа филми на ужасите и бяха сигурни, че телевизорът на Уолтър би трябвало да е страхотен. Толкова страхотен, че баща им на два пъти се беше обаждал в полицията да се оплаква от него. Толкова велик, че човек можеше да го чуе чак от другата страна на улицата.
През нощта, преди утрото, когато Уолтър Драгонет поздрави петнайсетте въоръжени полицаи, като им каза, че е Месарят, деветгодишния Аким Джонсън се беше събудил от звука на слабите, но несъмнено шумове от забранен за деца филм на ужасите, който звук идваше от приказния телевизор оттатък улицата. Баща му никога не го пускаше на филми на ужасите и не позволяваше да се гледат по телевизията вкъщи, но един приятел на Аким му беше показал видео касети с Джейсън с неговата хокейна маска и с Фреди Кругер с неговата шапка, така че той знаеше какви са звуците от тия филми. От това, което чуваше сега обаче, колкото и да беше слабо, Джейсън и Фреди Кругър започваха да му звучат като паленца. Сигурно беше някой от ония филми, за които беше слушал, но никога не беше гледал, като „Злокобните мъртви“ или „Тексаското клане“, където хората ги хващали и ги режели на парчета, ама съвсем пред очите ти. Аким чу някакъв мъж да вие като куче, да хлипа като жена, да реве, да пищи, да ридае…
Той стана от леглото, отиде до прозореца си и погледна към отсрещната страна на улицата. Вместо да са напълно събрани, както обикновено, пердетата на Уолтър бяха разделени от тясна пролука, изпълнена с жълта светлина. На Аким му хрумна, че ако стане и се измъкне от къщата, ще може да се скрие под прозореца, да надникне и дори да гледа филма по големия телевизор на Уолтър. Но той също така знаеше, че няма да направи това. Можеше обаче на сутринта да изчака Уолтър да излезе от къщи, после да пресече улицата и да погледне през прозореца, та поне да види дали телевизорът на Уолтър е чак такъв звяр, каквото беше, ако се съди по звука му.
Слабите звуци оттатък улицата заглъхнаха, когато филмът премина към ония скучни места, които винаги идват след вълнуващите.