На сутринта Аким слезе в кухнята, наля мляко над какаовите ядки и се застопори на кухненската маса, откъдето можеше да наблюдава къщата на Уолтър. След около десет минути се довлече по-малкият му брат, разтърквайки очи и оплаквайки се от някакъв лош сън. След като Аким му каза какво прави, Куанза насипа собствената си закуска и седна на масата до него. После двамата се взряха в отсрещната къща, сякаш се канеха да я оберат.
Уолтър изхвърча от предната врата малко след седем. Беше по бяла тениска и джинси, така че където и да отиваше, щеше да се върне да се преоблече преди работа. Уолтър изтича по пътеката, огледа се през рамо, докато отключваше колата, и отфуча.
— Готов ли си? — попита Аким.
— Ъхъ — каза брат му.
Те се изхлузиха от столовете си и отидоха към предната врата. Аким тихичко я отключи и отвори. Излязоха навън и Аким внимателно остави вратата да се приплъзне в рамката, без да се затваря напълно. Братята прекосиха тревата пред къщата. Росата прилепи тревни стръкчета към босите им пети. Почувстваха се странно видими, когато пристъпиха по предния двор на Уолтър, и изтичаха до прозореца. Аким стигна пръв, но Куанза го избута като козле, преди той да успее да погледне както трябва.
— Чакай си реда — каза Аким. — Това беше моя идея.
— И аз, и аз, искам да видя и аз — оплака се Куанза и се мушна пред него, когато той отново залепи лицето си към непокритата ивица от прозореца. И двете момчета надникнаха да видят огромния телевизор.
Всекидневната на пръв поглед имаше вид, като че ли Уолтър е боядисвал. Повечето мебели бяха избутани в дъното, а подът бе покрит с вестници.
— Аким — каза Куанза.
— Къде е? — каза Аким. — Знам, че е тук, няма начин да не е тук.
— Аким — каза отново брат му с абсолютно същия глас.
Аким погледна към пода, където сочеше брат му, и видя трупа на едър черен мъж, прострян върху слепени от кръв вестници. Главата на мъжа беше на няколко крачки от тялото, обърната на една страна, сякаш съзерцаваше счупеното острие от трион, наполовина забито в това, което е било лявото й рамо. Широкият гръб с цвета на разтапящи се в мляко какаови ядки се блещеше срещу им. По него имаше дълбоки нарези, ивици кожа бяха обелени, оставяйки червени хоризонтални цепнатини.
През няколко къщи подпали кола и момчетата изпищяха, мислейки си, че Уолтър се е върнал и ги е хванал. Аким пръв успя да се размърда, дръпна се, постави дясната си ръка около кръста на братчето си и го отлепи от къщата на Уолтър.
— Аким, това не е бил филм — каза Куанза.
Онемял от ужаса и потресението, Аким направи гримаса, отчаяно правейки знаци на Куанза да побегне към къщи веднага. „Проклятие“ — каза Куанза и спринтира като заек. След секунда те топуркаха по моравата пред собствената си къща.
Аким отвори вратата и двете момчета се изсипаха вътре.
— Не беше филм — каза Куанза. — Не беше…
Аким изтича по стълбите към спалнята на родителите си. Събуди баща си, разтърсвайки го за рамото и ломотейки нещо за мъртвец с отрязана глава оттатък улицата, съвсем умрял, цял нарязан, кръв навсякъде наоколо…
Кенет Джонсън каза на жена си да престане да крещи на хлапето.
— Видял си мъртвец в къщата отсреща? В къщата на господин Драгонет?
Аким кимна. Беше започнал да плаче и брат му се вмъкна в спалнята, за да наблюдава необикновената сцена.
— И ти го видя също?
Куанза кимна.
— Не беше никакъв филм.
Майката седна в леглото и притисна Аким към себе си. Тя изгледа предупредително мъжа си.
— Не се безпокой, няма да ходя там — каза той. — Ще се обадя в полицията. Да видим какво ще стане тоя път.
Двама полицаи в черно-бяла кола пристигнаха след около десет минути. Единият от тях тръгна към къщата на Джонсън и позвъни, а другият пресече тревата и погледна през прозореца. Точно когато Кенет Джонсън отвори прозореца, вторият полицай се дръпна от прозореца със зашеметено изражение на лицето.
— Мисля, че приятелят ви ви вика — каза Джонсън на мъжа на прага му.
Преди да са минали и двайсет минути, шест необозначени полицейски коли заеха различни места по улицата. Първата черно-бяла кола и още една кола паркираха зад ъгъла на двете съседни преки. Докато чакаха, млада полицайка с ласкав глас разговаряше с Куанза и Аким във всекидневната. Кенет Джонсън седеше от едната страна на момчетата, а жена му — от другата.
— Чували ли сте силни шумове от къщата на Драгонет и в други случаи в миналото?
Каунза и Аким кимнаха и баща им каза:
— Ние всички чувахме тези шумове и аз на два пъти се обаждах да се оплача. Не водите ли картотека на оплакванията в участъка?