1980-те: около петдесет убити жени, повечето от тях проститутки, са намерени близо до Грийн Ривър в областта Сиатъл-Такоума.
1978: телата на тридесет и трима млади мъже и момчета са намерени в къщата на Джон Уейн Гейси в предградията на Чикаго.
1970-те: двайсет и шест изтезавани и убити юноши са открити в район на Хъстън и Елмър Уейн Ченли е осъден за шест от убийствата.
1971: телата на двайсет и петима селскостопански работници, убити от Хуан Къроуна, са намерени в Калифорния.
По-нататък новинарят изреждаше Джеймс Хюбърти, който избива двайсет и един души в един Макдоналдс; Чарлс Уитман, който от една кула в Тексас убива шестнайсет души със снайпер; и още неколцина, включително Хауърд Анру от Камден, Ню Джърси, който през 1948 година застрелва тринайсет души в течение на дванайсет минути и казва: „Бих убил хиляда, ако имах достатъчно куршуми.“ В бързината новинарят беше забравил да спомене Тед Бънди и Хенри Лий Люкъс, на чиито съвести тежаха повече убийства, отколкото на когото и да било от изредените; възможно е той никога да не беше чувал за Ед Грийн, на когото Уолтър Драгонет приличаше по няколко неща, макар че самият Уолтър Драгонет със сигурност не беше чувал за него.
Един професор в колеж в Бостън, който беше написал книга за серийните убийци, каза пред редакцията на „Леджър“ — очевидно по телефона — че серийните убийци „са обикновено или от организиран, или дезорганизиран тип“ и че Уолтър Драгонет му се вижда „съвършен пример за дезорганизирания тип“. Дезорганизираните серийни убийци, каза професорът, действат импулсивно, обикновено са самотни бели мъже между трийсет и четиридесет, работници са и имат история от неуспешни лични отношения. (Уолтър Драгонет, въпреки самоувереността на професора, беше служител и имаше една-единствена изключително успешна връзка през целия си живот, тази с майка си.) Дезорганизираните серийни убийци обичали да държат доказателства за престъпленията си в къщата си. Били по-лесни за залавяне, отколкото организирания тип убийци, които много внимателно избирали жертвите си и покривали следите си.
Но как, питаше „Леджър“, е било възможно някой да извърши това, което Уолтър Драгонет беше извършил? Как е могъл Лизи Бордън да го извърши? Как е могъл Джак Изкормвача да го извърши? И как — защото пишещите на „Леджър“ си бяха спомнили името — е могъл Ед Грийн да изравя тези жени от гробовете им и да ги одира? Ако професорът в Бостън не можеше да отговори на този въпрос — а не беше ли тъкмо това същностният въпрос? — то тогава „Леджър“ се нуждаеше от още експерти. Такива не беше трудно да бъдат намерени.
Психиатър от една държавна клиника за душевно болни в Чикаго направи предположението, че „никой от тези хора не би спечелил приз за душевно здраве“ и че те нарязват телата на жертвите си, за да скрият това, което са сторили. Той обвини „бруталната порнография“ за постъпките им.
Криминолог от Сан Франциско, който беше написал книга по „истински случай“ за един сериен убиец в Калифорния, обвини анонимността на съвременния начин на живот. Свещеник от Милхейвън обвини загубата на традиционните религиозни ценности. Социолог от Чикагския университет обвини изчезването на традиционното семейство. Клиничният директор на Психиатричната болница в Лейкшор заяви пред „Леджър“, че серийните убийци „не правят разлика между секс и агресия“. Началникът на спецотдел за борба с престъпността в Ню Йорк обвини разпуснатите сексуални нрави, които са направили хомосексуализма и „въобще перверзиите“ по-приемливи. Някой обвини слънчевите петна, а някой друг обвини „климатът на икономическо отчаяние, което ни заобикаля отвсякъде“.
Една жена, която носеше на рамене двегодишната си дъщеря и стоеше сред вече събралата се тълпа пред бялата къща на Двадесета северна улица, смяташе, че Уолтър Драгонет го е направил, понеже е искал да стане прочут, и че планът му чудесно се осъществяваше: „Ето аз например дойдох тук, нали? Тук сега се прави история. След шест месеца всичко, което виждам тук, ще стане сериен филм по втори канал.“
Такива бяха отговорите на „Леджър“ на въпроса как човек би могъл да извърши нещата, които Уолтър Драгонет беше признал, че е извършил.
В един от материалите се твърдеше, че „очите на света от Акрон до Австралия, от Боаз до Британия, от Кливланд до Кантон“ са „обърнати към една бяла едноетажна къща в Милхейвън“. Съседите бяха интервюирани от репортери на БиБиСи и от новинарите от три агенции. Един репортер от Филаделфия попита жител на Двадесета северна улица как би описал, както той се изрази, „миазмите на смъртта“. Отговорът беше следният „Много гадна воня, наистина гадна.“