Върнах се в понтиака, обърнах и завих по авеню „Ливърмор“ и подкарах обратно под надлеза към „Шейди Маунт“.
За да отбегна автоматите за паркиране, завих по една от пресечките от отсрещната страна на авеню „Бърлин“ и паркирах пред малка тухлена къща. Голямо знаме висеше от прозорец на горния етаж и върху предната врата бе прикрепена жълта лента, вързана в колосална фльонга. Тръгнах по празната улица, чудейки се дали Ейприл Рансъм е отворила вече очи и запитала какво й се е случило.
Казах си, че това е последният ми следобед в Милхейвън.
За миг, влизайки през входа за посетители, се запитах какво име ще дам на моята незавършена книга и тогава, за пръв път след дълга засуха, книгата оживя в мене — щях да напиша глава за детството на Чарли Карпинтър. Щеше да е дълго пътешествие в ада. За пръв път от месеци насам видях героите си в цвят и три измерения, вдъхващи въздух с градски мирис и планиращи нещата, които си мислеха, че са им нужни.
С удоволствие прехвърлях в ума си тези фантазии, докато изчаквах и после докато се изкачвах в асансьора. Почти не забелязах двамата полицаи, които влязоха в асансьора след мене. Радиоприемниците на коланите им пукаха, докато стигнем до третия етаж, където всички излязохме. Беше като да си ескортиран. Едри и спокойни като шотландски товарни коне, двамата полицаи ме задминаха и завиха към сестринското отделение.
Завих няколко секунди след тях. Полицаите заобиколиха сестринското отделение и тръгнаха към стаята на Ейприл Рансъм през тълпа от необикновено много хора. Униформени полицаи, инспектори и нещо като неколцина цивилни запълваха цялото пространство от сестринското отделение през извивката до стаята на госпожа Рансъм. Сцената неприятно силно ми напомняше фотографията от предната морава на Уолтър Драгонет. Всички тези мъже като че ли разговаряха, разделени на малки групи.
Един-двама полицаи се загледаха в мене, докато се приближавах. Офицер Манджълоути седеше в инвалиден стол пред гишето. Бял бинт, намацан с червено над ухото, беше намотан около главата му, оставяйки лицето му толкова оголено, че изглеждаше одрано. Един мъж с монашески път в косите бе коленичил пред инвалидния стол и говореше тихичко. Манджълоути вдигна поглед и ме видя. Мъжът пред него се изправи и се обърна, показвайки ми подпухналото си клоунско лице и клюмналия си нос. Беше инспектор Фонтейн.
Лицето му се сгърчи в печална усмивка.
— Познавам някой, който иска да се срещне с тебе — каза той. Под очите му висяха подути торбички.
Един двуметров униформен полицай тръгна към мене от коридора, който отвеждаше към стаята на Ейприл Рансъм.
— Сър, ако не сте от медицинския персонал на тази болница, ще трябва да напуснете това място — и той започна да ме избутва, отнемайки ми възможността да видя това, което се случва зад него. — Незабавно, сър.
— Нека да остане, Съни — каза Фонтейн.
Огромният полицай се обърна, за да се увери, че е чул правилно. Беше като да гледаш обръщането на голямо синьо дърво. Зад него двама мъже избутваха носилка от една от стаите по извивката на коридора. Тяло, покрито с чаршаф, лежеше на носилката. Трима други полицаи, двама мъже в бели престилки и мустакат мъж в лек костюм на тънки сини райета последваха носилката. Последният мъж ми изглеждаше познат. Преди синьото дърво да закрие гледката, улових с крайчеца на окото си Илайза Моргон, която се беше подпряла на вътрешната стена на извития коридор. Те се отдръпна от стената, когато мъжете с носилката минаха покрай нея.
Пол Фонтейн застана до едрия офицер. Изглеждаше като маймунката му.
— Остави ни насаме, Съни.
Големият полицай се прокашля с шум, който прозвуча като отпушването на чешма.
— Да, сър — каза той и се отдалечи.
— Нали ви казах, че полицията не бива да ходи по болници? — очите му приличаха на варени яйца над моравите торбички и аз се сетих, че той не е лягал цялата нощ, най-напред тук, после на Двайсета северна улица и после отново тук. — Знаете ли какво се случи?
Нещо като оживление се надигна по лицето му, но някъде под кожата, така че каквото и да чувстваше, се разкриваше само като моментален блясък в подпухналите му очи.
— Мислех, че ще намеря Джон Рансъм тук.
— Ние го намерихме у дома му. Мислех, че сте при него.
— Боже господи — казах. — Кажете какво се е случило.
Очите му се разшириха и лицето му застина.
— Нима не знаете?
Мъжете в бели престилки преминаха с количката покрай нас, последвани от тримата полицаи. Фонтейн и аз погледнахме към дребното покрито тяло. Спомних си как Илайза Морган се облягаше на стената и изведнъж разбрах чие е тялото. За миг стомахът ми посивя — почувствах се сякаш всичко от диафрагмата до червата ми е сплескано и мъртво, скашкано.