— Някой…? — опитах се да заговоря. — Някой е убил Ейприл Рансъм?
Фонтейн кимна.
— Четохте ли сутрешния вестник? Гледахте ли някакви сутрешни новини? Радио не слушахте ли?
— Четох вестника — казах. — Знам за тоя човек, Уолтър Драгонет. Арестували сте го.
— Арестувахме го — каза Фонтейн. Думите му прозвучаха като някаква тъжна шега. — Така е. Но не достатъчно бързо.
— Но той признава, че е нападнал госпожа Рансъм. В „Леджър“…
— Той не признава, че я е нападнал. Той признава, че я е убил.
— Но нали Манджълоути и Илайза Морган са били в нейната стая.
— Сестрата отива да изпуши една цигара веднага след началото на дежурството й.
— А Манджълоути?
— Докато госпожа Морган не е в стаята, нашият приятел Уолтър Драгонет минава покрай сестринското отделение, без някой да го види, промъква се в стаята и халосва Манджълоути отстрани по главата с чук. Нашият юначен офицер седял до леглото и четял записките в бележника си. След това нашият приятел довършва госпожа Рансъм със същия чук — той вдигна поглед към мене, после към Манджълоути. Имаше вид като че ли е захапал нещо кисело. — Тоя път не си е правил труда да подписва стената. След това продължава покрай салона на пациентите, слиза, отива до колата си и се запътва към железарията, за да си купи острие за трион — той отново ме погледна. В уморените му очи горяха гняв и погнуса. — Трябвало е да чака, докато отворят железарията, та и ние го чакахме. Междувременно сестрата се връща и намира тялото. Започва да крещи за доктор, но вече е късно.
— Значи Драгонет е знаел, че тя е на път да излезе от комата?
Той кимна.
— Уолтър се е обадил да се осведоми за състоянието й тази сутрин. Навярно е било последната нещо, което е направил, преди да излезе от къщи. Не е ли трогателно? — очите му бяха добили леко безумен вид и бялото им бе кръвясало. Той изимитира как вдига телефона. — Ало, исках само да се поинтересувам как е скъпата ми приятелка Ейприл Рансъм, да, да… Ами, не думайте, наистина ли, не е ли разкошно това? В такъв случай ще се отбия да я понавестя, ами да, тръгвам веднага след като отрежа главата на това приятелче на пода в хола ми, така че погрижете се да няма никой при нея, а ако това е невъзможно, то нека само офицер Манджълоути да остане при, да, МАН-ДЖЪ-ЛОУ-ТИ…
Той не спря, а по-скоро се задуши от емоциите си. Другите полицаи го наблюдаваха крадешком. От инвалидния си стол Манджълоути чуваше всяка дума и лицето му се сгърчи при произнасянето на името му сричка по сричка. Изглеждаше като вол на заколение.
— Не разбирам — казах. — Той си прави целия този труд, за да се прикрие, а после в мига, в който вие излизате от колите си и размахвате пищовите, той казва: Аз избих не само всички тия там вътре, ами наръгах и хората на Синята Роза. А и такъв късмет — да пристигне точно когато сестрата излиза от стаята. Невероятно ми се вижда.
Фонтейн се изпъна назад и разшири кръвясалите си очи.
— Искате да си говорим за невероятното ли? Няма вече нищо невероятно.
— Така е, но това обърква цивилните — каза някакъв глас зад мене. Обърнах се и видях мъжа в раирания костюм, който беше излязъл от стаята след тялото на Ейприл Рансъм. Дълбоки отвесни бръчки се врязваха в лицето му от двете страни на тънките му, като от четиридесетте години, мустачки. Светлокестенявата му коса беше пригладена назад, разкривайки оплешивяващото му чело. Беше ми се сторил познат, защото бях видял снимката му в сутрешния вестник. Това беше инспекторът сержант Майкъл Хоуган, началникът на Фонтейн. Хоуган хвана Фонтейн за лакътя.
— Това е човекът, който искаше да се запознае с вас — каза Фонтейн.
Веднага усетих, че се намирам в присъствието на истински следовател, някой, когото и Том Пасмор би уважавал. Майкъл Хоуган излъчваше мощен личен авторитет. Той притежаваше неусложнената мъжественост на стари кинозвезди като Кларк Гейбъл или Уилям Холдън, на които приличаше по някакъв най-общ начин. Човек би могъл да си го представи как води тримачтова шхуна през бурята или как осъжда бунтовници на смърт на рейката. Неговата небрежна забележка относно „цивилните“ беше много характерна.
Това, което най-отчетливо усещах, докато Майкъл Хоуган ми подаваше ръка, беше, че се нуждая от одобрението му — това най-долно, пуберитетско желание.
И тогава, сред тълпата от полицаи и болнични служители, той направи нещо изумително. Той ми показа одобрението си.
— Нали вие сте авторът на „Раздвоеният“? — преди да успея да кимна, той продължи. — Много проницателна книга. Чел ли си я, Пол?