Не по-малко изумен от мене, Фонтейн каза:
— Да съм я чел?
— За последната дума по убийствата на Синята Роза.
— Аха — каза Фонтейн.
— Беше последната дума, преди Уолтър Драгонет да се появи — казах.
Хоуган ми се усмихна сякаш съм казал нещо много умно.
— Никой не е зарадван особено от господин Драгонет — каза Хоуган и смени темата, без да загуби нищо от забележителната си вежливост. — Предполагам, че сте дошъл да потърсите приятеля си Рансъм.
— Да — казах. — Опитвах се да му се обадя, но все попадах на телефонния секретар. Той знае ли… знае какво е станало, нали?
— Да, да, да — каза Хоуган с тон като на прастар вуйчо, който се люлее на стола си пред камината. — След като Пол и аз чухме за жена му, намерихме го вкъщи.
— Значи сте чули, че Ейприл е била убита, преди Драгонет да си е признал това? — попитах. Не знаех защо, но това ми се виждаше важно.
— Хайде, достатъчно — каза Пол Фонтейн. Преди да съм осъзнал подтекста на въпроса си, той вече беше усетил негласната критика в него. — Имаме работа, господин Андърхил. Ако желаете да видите приятеля си…
Хоуган веднага бе схванал критиката. Той повдигна вежди и прекъсна Фонтейн.
— Ние обикновено научаваме за престъпленията преди да чуем признанията.
— Знам — казах. — Просто се чудя да не би Уолтър Драгонет да е бил чул за това престъпление преди да го признае.
— Беше хубаво и ясно самопризнание — каза Фонтейн.
Фонтейн започваше да се дразни и Хоуган го доближи, за да го успокои.
— Знаеше къде е, а тази информация никога не е била давана. В Милхейвън има осем болници. Когато попитахме Драгонет за името на болницата, където е убил Ейприл Рансъм, той каза „Шейди Маунт“.
— Знаеше ли номера на стаята й?
— Не — каза Хоуган, докато Фонтейн казваше — Да.
— Пол иска да каже, че той знаеше етажа, на който е тя — каза Хоуган. — Не би знаел, ако не е бил тук.
— Но тогава как въобще е знаел къде да я търси? — попитах. — Не вярвам телефонистката да му е дала информация.
— Ние наистина нямахме време да разпитваме подробно господин Драгонет — каза Хоуган.
Униформените полицаи, които сновяха покрай стаята на Ейприл Рансъм, забавяха ход, докато минаваха край нас.
— Можете да се срещнете с приятеля си Рансъм на „Армъри Плейс“ — каза Хоуган. — Той чака Пол да започне разпита на Драгонет. Пол, мисля, че би могъл да си полезен там.
Той се обърна към мене.
— Знаете ли къде е „Армъри Плейс“?
Кимнах.
— Следвайте Пол и паркирайте на полицейския паркинг. Вие и господин Рансъм можете да присъствате на част от разпита. — Той запита Фонтейн: — Имаш ли нещо против?
Фонтейн поклати глава.
Във фоайето възрастната жена пред компютъра на едно от бюрата на гишето вдигна поглед и трепна, като че ли столът й е бил разтърсен от ток. Убийството на Ейприл Рансъм беше разстроило цялата болница. Фонтейн каза, че ще ме чака на входа към паркинга на болницата.
— Знам как да стигна до полицейското — напомних му аз.
— Да, но ако се опитате да влезете на паркинга без мене, може да ви помислят за репортер — каза той.
Пресякох и изтичах нагоре по улицата. Преди да успея да пъхна ключа си във вратата на понтиака, едър мъж по бермуди и синя риза изхвърча от предната врата на къщата с флага и жълтата лента.
— Чакайте малко — изкрещя той. — Искам да ви кажа нещо.
Отключих вратата и го изчаках да пресече моравата си. Имаше голямо шкембе и тънки космати крака и лицето му като на булдог беше пламнало. Той се доближи на около три метра и замахна с пръст към мене.
— Да виждате някъде на тая улица знак за ПАРКИНГ НА БОЛНИЦАТА? Местата за паркиране на тая улица не са за вас — можете да паркирате до автоматите или да отидете отзад до паркинга на болницата. Писна ми от тоя тормоз.
— Тормоз? Вие не знаете какво значи тая дума — аз отворих вратата на колата.
— Чакайте малко — той заобиколи пред колата ми, все още сочейки в мене с пръст, — това са наши места. Платил съм куп пари, за да живея в тоя район, а хора като вас го третират като обществен паркинг. Тая сутрин някакъв седеше на моравата ми — на моята морава! Излезе от колата си и седна на моравата ми, като че ли е негова, и после отиде в болницата!
— Вашата жълта фльонга го е накарала да се почувства като у дома си — казах и влязох в колата си.
— Какво, по дяволите, искате да кажете?
— Помислил си е, че е в свободна страна — стартирах колата, докато той ми обясняваше всичко за свободата. Бил патриот и по тоя въпрос имал много мисли, които хора като мене нямало да разберат.
10
Синият седан на Фонтейн ме преведе през центъра на един град, който изглеждаше обезлюден.