Илюзията за пустота се стопи веднага щом наближихме „Армъри Плейс“. Материалите във вестника бяха вече докарали може би стотина души пред вратите на полицейското управление. Над главите им бяха настръхнали плакати. Тълпата се разливаше надолу по широките стълби на огромната сива сграда и се проточваше по широкия площад между нея и кметството. На върха на стълбите един мъж, смален от разстоянието, крещеше по мегафон. През слушателите му си пробиваше път снимачен екип, които заснемаха всичко това за вечерните новини.
Синият седан зави надясно в края на площада и след още една пресечка зави отново надясно по уличка без означения. Един надпис гласеше: ВХОД ЗАБРАНЕН. САМО ЗА КОЛИ НА ПОЛИЦИЯТА.
Тухлените стени притискаха тясната уличка. Последвах колата на Фонтейн по един широк правоъгълен паркинг, претъпкан с полицейски коли. Униформени полицаи, смалени от високите стени, разговаряха, облегнати на колите. Гърбът на полицейското управление се надигаше от противоположната страна на паркинга. Неколцина полицаи извърнаха глави при влизането на понтиака. Когато паркирах на свободното място до колата на Фонтейн, двама от тях се появиха на вратата ми.
Фонтейн излезе от колата си и каза:
— Не го застрелвайте, с мене е.
Без да се обръща, той тръгна към една черна метална врата от задната страна на сградата. Двете ченгета се дръпнаха и аз забързах след него.
Подобно на старо начално училище, сградата на полицията беше плетеница от тъмни коридори с протрити дървени подове, редици от врати с матови прозорци и кънтящи стълбища. Фонтейн се втурна покрай отрупано информационно табло и отвори вратата към една гардеробна. Един полугол мъж, седнал на пейка, извика:
— Как е Манджълоути?
— Умря — каза Фонтейн.
Той затича по стълбите, прескачайки стъпалата, и отвори с трясък вратата с табела УБИЙСТВА. Последвах го в стая, където половин дузина хора замръзнаха на бюрата си при вида ми.
— С мене е — каза Фонтейн. — Да се залавяме за работа и да разпитаме веднага тая фъшкия.
Другите вече бяха престанали да ме забелязват.
— Да му дадем възможност да се обясни — Фонтейн свали сакото си и го постави на облегалката на стола. Папки и хвърчащи листи бяха струпани на бюрото му. — Нека спретнем всички нерешени убийства от картотеката и да почнем на чисто. Тогава всички ще са щастливи.
Той запретна ръкави. Стаята миришеше на пот и застоял цигарен дим. Беше малко по-горещо, отколкото на улицата.
— Не си губи ума — каза му някой от дъното на стаята.
— Добре де — въздъхна Фонтейн.
— Пол — каза един следовател с кръгло, пълно лице, като вдигна поглед към него от съседното бюро — не ти ли е хрумвало — сигурен съм, че ти е хрумвало — че твоят арестант придава изцяло нов смисъл на израза „да направя главата“?
— Много ти благодаря за това прозрение — каза Фонтейн. — Като започне да огладнява, ще те изпратя да уточниш нещата с него.
— Пол, въобразявам ли си, или тука има особена миризма? — той подуши въздуха.
— А, миризмата — каза Фонтейн. — Знаете ли какво каза нашият приятел, когато му обърнаха внимание върху миризмата?
— Ако не сте част от решението, вие сте част от проблема? — предположи другият полицай.
— Не съвсем. Той каза, цитирам буквално: „Канех се да се погрижа за това.“
Всички в стаята се закискаха. Фонтейн ги оглеждаше стоически, примирен с детинщините им.
— Господа, господа. Използвам точните думи на заподозрения. Човекът наистина е възнамерявал да се погрижи за миризмата, която била за него също така омерзителна, както и за съседите му.
Той вдигна ръце в комично молитвен жест и бавно се завъртя в пълен кръг.
Една скрита асоциация, която ме бе поразила още при влизането ми в канцеларията на следователите, най-сетне излезе на повърхността: тези мъже ми напомняха трупното отделение. Следователите по убийствата бяха не по-малко цинични и арогантни от Скут, Ратман и останалите, и хуморът им беше също така язвителен. Понеже по цял ден си имаха работа със смъртта, те трябваше да я направят смешна.
— Готово ли е за запис в номер едно? — попита Фонтейн.
— Шегуваш ли се? — попита следователят с пълното лице. Къса руса коса като перушина прилепваше към главата му, а безметежните му сини очи бяха раздалечени като на вол. — Всичко е подготвено.
— Добре — каза Фонтейн.
— Може ли, ъ-ъ, да гледаме и ние, ако искаме? — попита русият следовател.
— Обичам да гледам — припя широкоплещест инспектор с големи мустаци, които разпенваха горната му устна. — Искам да гледам.