— Можете да се присъедините към господин Андърхил и господин Рансъм зад преградата — каза Фонтейн с максималното достолепие, на което беше способен.
— Започва шоуто — каза инспекторът в дъното на стаята, който беше посъветвал Фонтейн да не си губи ума. Беше строен мъж с кожа с цвят на кафе с мляко и с почти деликатно, иронично лице. Единствен измежду всички в стаята, той все още не беше свалил сакото си.
— Моите колеги, вампирите — каза ми Фонтейн.
— Напомнят ми за Виетнам.
Нещо у Фонтейн недоловимо забави ход.
— Били сте там? Така ли се запознахте с Рансъм?
— Срещнах го там — казах. — Но го познавам от Милхейвън.
— И вие ли учихте в „Брукс-Лоуд“?
— Не, в „Хоули Сепълкър“ — казах. — Израснал съм на Шеста южна улица.
— Нашият Бастиан е от вашата част на града.
Бастиан беше поквареният херувим с перушинестата руса коса и раздалечените сини очи.
— Аз ходех на вечерите на атлетите във вашето училище — каза той, — когато играех футбол в „Сейнт Игнейшъс“. Помня треньора ви. Голяма скица.
— Христос не би изпуснал топката — казах аз, озадачавайки останалите.
— Исус стои с лице към вратаря — каза Бастиан. Той погледна нагоре с ръка на сърцето си, докато с другата ръка сочеше към някакви невидими хоризонти.
— Сърцето му е изпълнено с мощна воля за победа. Той знае, че обстоятелствата са против него, но той също така знае, че когато се тегли чертата, победата ще е негова.
Помнех всичко това по-добре от Бастиан, тъй като го бях слушал ден след ден в продължение на три години.
— Праведността е… какво? — Бастиан погледна право към флуоресцентните лампи.
— Праведността е мощен…
— Мощен огън! — изрева Бастиан, много по-успешно от мене наподобявайки господин Скунхейвън. Той все още сочеше към далечните врати с ръка, притисната към сърцето.
— Точно това беше — казах. — Предлагаше се с хамбургери и хавайски пунш.
— Е, сега вече сме добре подготвени — каза Фонтейн. — Бастиан, изведи Драгонет от килията и го остави в номер едно. Всички други, които идвате, да тръгваме, хайде!
Най-сетне разбрах, че тоя не се е опитвал да ме остави зад себе си, когато се втурна към сградата. Въпреки изтощението си, той беше възбуден от предстоящия разпит. Бързането му беше израз на силното му желание да стигне до оная стая.
Той тръгна към вратата и чернокожият инспектор и другият с енергичните мустаци се изправиха да го последват. Бастиан излезе през странична врата и пое по дългия коридор, който бях зърнал за миг.
Останалите тръгнаха към предната част на сградата. Фоайето беше малко по-хладно от канцеларията.
— Всичко по реда си — каза Фонтейн и се мушна в една стая с отворена врата. Луминесцентното осветление заливаше две покрити с пластмаса маси и няколко разнокалибрени стола. Трима мъже, които пиеха кафе на едната от масите, вдигнаха поглед към Фонтейн.
— Беше ли в болницата? — попита единият от тях.
— Сега се връщам — Фонтейн отиде до една от машините за кафе, извади си чаша от дебел картон и я напълни догоре с горещо черно кафе.
— Как е Манджълоути?
— Можеше и вече да го няма — той отпи от кафето. Аз също си налях.
На страничната стена на барчето висеше голям правоъгълник от бяла хартия, покрит с имена, изписани с червен или черен маркер. Беше разделен на три секции, съответстващи на трите смени, занимаващи се с убийствата. Лейтенант Рос Маккандлис командваше първата смяна. Майкъл Хоуган и Уилям Глайдър бяха неговите сержанти-инспектори. От списъка с имена, изписани в черно и червено под името на Хоуган, в очите ми се хвърли името на Ейприл Рансъм. Беше написано с червен маркер.
Другите двама инспектори си сипаха кафе и се представиха. Чернокожият инспектор се казваше Уийлър, а едрият мъж Мънроу.
— Знаете ли какво ме дразни у всички тия хора отпред? — попита ме Мънроу. — Ако имаха малко мозък, биха ликували, задето сме поставили тоя приятел зад решетките.
— Искаш да кажеш, че се надяваш на благодарност — Фонтейн си напълни още една чаша кафе и ме изведе от барчето. Той подхвърли през рамо: — Едно нещо е сигурно. След два часа на таблото ще имаме километри от черно мастило.
От другата страна на барчето започваше новата част на сградата. Подът беше от сив линолеум и стените бяха бледосини с чисти стъклени прозорци. Климатикът работеше и коридорът беше почти хладен. Завихме покрай един ъгъл и от пластмасов стол, облегнат на синята стена, към нас вдигна поглед Джон Рансъм. Той нямаше по-отпочинал вид от Фонтейн. Беше в панталони в цвят каки и в бяла риза и очевидно беше взел душ и се беше обръснал точно преди или след като беше научил за убийството на жена си. Приличаше на полупразна торба. Чудех се колко ли време е прекарал, седнал тук сам.