— Господи, Тим, радвам се, че си тук — каза той, скачайки от мястото си. — Значи знаеш? Казаха ли ти?
— Инспектор Фонтейн ми каза какво е станало — не исках да му кажа, че съм видял да изнасят тялото на Ейприл от стаята й. — Джон, толкова съжалявам.
Рансъм вдигна ръце сякаш искаше да улови нещо.
— Невероятно е. Тя се оправяше — тоя човек, това чудовище е открило, че тя се оправя…
Фонтейн се изправи пред него.
— Ще позволим вие и приятелят ви да наблюдавате част от моя разпит. Имате ли все още желание да присъствате?
Рансъм кимна.
— Тогава нека ви покажа къде ще седите. Искате ли кафе?
Рансъм поклати глава и Фонтейн ни преведе покрай стъклената стена на огромна тъмна стая, в която седяха и пушеха няколко души в очакване да бъдат разпитани.
Той направи знак на Уийлър да отвори светла дървена врата. На около два метра от нея имаше идентична врата с тъмносиня табелка, в чийто център беше изписано числото 1. Фонтейн ме покани пръв и аз влязох в тъмната стая, обзаведена с шест стола и една дървена маса. Пред масата имаше прозорец към по-голяма, светла стая, където строен млад мъж по бяла тениска седеше леко под ъгъл спрямо сивата метална маса. Той безцелно буташе един алуминиев пепелник напред-назад по масата. Лицето му беше съвършено безизразно.
Седнах на най-крайния стол и инспектор Уийлър влезе и зае мястото до мене. Джон Рансъм го последва. Той неволно изпъшка, като видя Уолтър Драгонет, после седна до чернокожия инспектор. Мънроу влезе и седна от другата страна на Рансъм. Всичко беше режисирано така, че двамата инспектори да могат да удържат Рансъм, ако това се наложи.
Фонтейн влезе.
— Драгонет не ви вижда и не ви чува, но моля ви все пак да не шумите и не докосвайте стъклото.
— Добре — каза Рансъм.
— Ще дойда пак, когато свърши първата част от разпита.
Той излезе. Уийлър стана и затвори вратата. Уолтър Драгонет имаше вид на човек, който убива времето на аерогарата. Отвреме-навреме се усмихваше на дзин-дзин-дзинкането на плиткия пепелник о повърхността на масата. Във вратата зад него се завъртя ключ и той престана да си играе с пепелника, за да погледне през рамо.
Униформен полицай въведе Пол Фонтейн. Той носеше папка под мишница и чаши с кафе в двете си ръце.
— Здравейте, Уолтър — каза Фонтейн.
— Здрасти! Помня ви от тази сутрин — Уолтър изправи гръбнак и сключи ръце върху масата. После се изви, за да види как Фонтейн ще отиде до другия край на масата. — Ще разговаряме ли най-после?
— Да — каза Фонтейн. — Донесох ви малко кафе.
— О, благодаря, но аз не пия кафе — Драгонет странно разтърси горната част на тялото си.
— Както желаете — Фонтейн махна пластмасовия капак от едната чаша и го хвърли в кошчето. — Съвсем сигурен ли сте, че няма да ви се допие?
— Кофеинът е вреден — каза Драгонет.
— Цигара? — Фонтейн постави почти пълен пакет с „Марлборо“ на масата.
— Не, но вие може да пушите, ако искате.
Фонтейн повдигна вежди и извади една цигара от пакета.
— Искам да кажа едно нещо от самото начало — подзе Драгонет.
Фонтейн запали цигарата с кибритена клечка и издуха дима, загасяйки клечката и успокоявайки Драгонет с едно движение на ръката.
— Ще можете да кажете всичко, което пожелаете, Уолтър, но първо трябва да се погрижим за някои дреболии.
— Извинете.
— Няма нищо, Уолтър. Моля, кажете си името, адреса и датата на раждането си.
— Името ми е Уолтър Доналд Драгонет и адресът ми е 3421 Двадесета северна улица, където съм живял цял живот, откакто съм се родил на 20 септември 1965.
— Отказвате ли се от присъствието на юридическо лице?
— Ще поискам адвокат по-късно. Искам първо да разговарям с вас.
— Единственото нещо, което искам да добавя, е, че този разговор се записва на видео, за да можем да се връщаме към него по-късно.
— О, добра идея — Драгонет погледна към тавана, после през рамо, ухили се и посочи към нас. — Ясно! Камерата е зад това огледало, нали?
— Не — каза Фонтейн.
— Включена ли е сега? Сигурен ли сте, че работи?
— Включена е — каза Фонтейн.
— Значи можем да започнем?
— Вече сме започнали — каза Фонтейн.
11
ТОВА Е ЗАПИС на разговора, който последва.
УД: Добре. Има едно нещо, което искам веднага да кажа, защото е важно да го знаете. Когато бях съвсем малко момче, на седем години, аз станах обект на блудство. Мъжът, който го направи, беше един съсед от същата улица, казваше се господин Лансър. Не му знам малкото име. Той се премести една година по-късно. Но той ме канеше в къщата си и после, нали знаете, ми правеше разни неща. Така или иначе, аз си мислех за това защо съм тук и така нататък и мисля, че точно това е обяснението за всичко, господин Лансър.