ПФ: Казвал ли сте на някого за господин Лансър? Казахте ли на майка си?
УД: Как бих могъл? Аз дори не знам как да си го опиша сам на себе си! И освен това мисля, че майка ми не би ми повярвала. Тя харесваше господин Лансър. Той поддържаше стандарта на махалата. Знаете ли какъв беше? Беше фотограф и правеше снимки на бебета и деца. Представете си. И мене ме снима съвсем без дрехи.
ПФ: Това ли беше всичко?
УД: О, не. Нали ви казах, че е блудствал с мене? Е, точно това направи. Сексуално. Това е най-важното. Караше ме да си играя с него. С неговия, нали знаете, онова нещо. Трябваше да го слагам в устата си и така нататък, а той снимаше. Чудя се дали тези снимки не са по списанията. Той имаше списания със снимки на малки момчета.
ПФ: И вие правехте снимки, нали, Уолтър?
УД: Видяхте ли ги? Онези в плика?
ПФ: Да.
УД: Ами сега знаете защо съм ги правил.
ПФ: Само по тая причина ли правехте снимките?
УД: Не знам. Някак си трябваше да ги направя. Важно е да се помни, много е важно. А има и още една причина.
ПФ: Каква?
УД: Ами използвах ги, за да реша какво да ям. Когато се върнех от работа. Затова понякога наричах снимките, плика със снимките, „менюто“. Защото беше нещо като листата на това, което имам. Все се канех да подредя снимките в хубава тетрадка, с имената и всичко останало, но вие ме хванахте преди да смогна. Но все едно. Не съм луд или нещо подобно. Важното беше да имам снимките, а не да ги слагам в тетрадка.
ПФ: Та по-лесно да избирате какво ще ядете.
УД: Това беше менюто. Като тези ресторанти, дето имат снимки на ястията. И освен това можеш да се разходиш по Пътеката на спомените и да преживееш всичко отново. Но даже и вече някак си да си изразходвал снимката, тя все пак е трофей — като глава на животно върху стената. Понеже много-много отдавна аз съм бил ловец, това отгатнах. Хищник. Вярвайте ми, не бих го избрал сам, това е тежък труд и изисква невероятна потайност, но то само̀ ме избра и така стана. А после няма път назад, нали знаете.
ПФ: Кажете ми как разбрахте, че сте хищник. Искам също да чуя как се заинтересувахте от старите убийства на Синята Роза.
УД: Ами, преди всичко прочетох тази книга „Раздвоеният“, дето беше за оня сбъркан полицай, който разбира, че е убивал хора, и се самоубива. Книгата беше за Милхейвън! Знаех всичките улици! А това наистина ми беше интересно, особено след като майка ми каза, че е имало човек, който убивал хора и написвал СИНЯ РОЗА на стената или каквото там се случи наблизо до убития. Само че не е бил полицаят.
ПФ: Така ли?
УД: Не би могъл да е той, просто никога. Няма начин. Няма. Начин. Този следовател в книгата, той въобще не е хищник. Знаех това — само че не знаех още как се нарича, още не. Но който и да е бил той, той е бил като истински мой баща. Като мене, но преди мене. Преследвал ги е и ги е убивал. По това време аз убивах само животни, само така за упражнение, за да видя как е. Котки и кучета, много котки и кучета. Става с нож и е доста лесно. Най-трудното беше да се почисти скелетът. Никой не знае колко труд изисква това. Наистина трябва да търкаш и миризмата може да е доста противна.
ПФ: Помислихте си, че убиецът Синята Роза ви е баща?
УД: Не, помислих си, че е истинският ми баща. Няма значение дали е бил в действителност, или не. Майка ми никога не ми говореше много за баща ми, така че той би могъл да е който и да е. Но след като прочетох тази книга и открих колко е истинско това, разбрах, че съм като истински син на тоя човек, защото вървях по стъпките му.
ПФ: И така преди две седмици решихте да повторите това, което той е направил?
УД: Значи забелязахте? Не бях сигурен, че някой ще забележи.
ПФ: Ще забележи какво?
УД: Ами това. Почти го казахте.
ПФ: Вие го кажете.
УД: Местата — същите места. Забелязахте това, нали?
ПФ: Убийствата на Синята Роза са били доста отдавна.
УД: Няма оправдание за подобно невежество. Вие не забелязахте нищо, защото нищо не сте знаели. Това е наистина долнопробна работа.
ПФ: Съгласен съм с вас.
УД: Няма как да не се съгласите. Мърлява работа.
ПФ: Вие си дадохте такъв труд да пресъздадете убийствата на Синята Роза и никой да не забележи. Детайлите, разбира се.
УД: Хората никога нищо не забелязват. Отвратително е. Дори не забелязаха, че всички тия хора липсват. А сега сигурно няма да забележат и че са ме арестували или пък нещата, които съм извършил.
ПФ: Не берете грижа за това, Уолтър. Вие ставате доста известен. Вече сте прочут.