УД: И това не е правилно. Нищо особено няма у мене.
ПФ: Кажете ми за убийството на човека на улица „Ливърмор“.
УД: Човека на улица „Ливърмор“? Той беше просто някакъв човек. Причаквах на тая малка алея или каквото е там, зад хотела. Един човек се приближи. Беше някъде около полунощ. Помолих го нещо, кой знае какво, например дали ще ми помогне да внеса нещо в хотела през задната врата. Той спря. Мисля, че казах, че ще му дам пет долара. Тогава той се приближи и аз го наръгах. Продължих да мушкам, докато падна. После написах СИНЯ РОЗА на тухлената стена. Носех един маркер, който си бях купил, и той свърши работа.
ПФ: Можете ли да опишете тоя човек? Възраст, външен вид, дрехите може би?
УД: Съвсем, съвсем обикновен човек. Дори не му обърнах внимание. Може да е бил около трийсетгодишен, но и за това не съм сигурен. Беше тъмно.
ПФ: Ами жената?
УД: О, госпожа Рансъм? Това е друго. Нея познавах.
ПФ: Откъде я познавахте?
УД: Не че я познавах, като да сме си говорили или нещо подобно. Но знаех коя е. Майка ми остави малко пари като умря, около двайсет хиляди долара остави и аз исках да се погрижа за тях. Така че ходех в „Барнет и компания“, за да се срещам с господин Ричард Мюлър, той инвестираше парите ми. Виждах го около веднъж месечно. Поне за известно време то виждах, във всеки случай, преди нещата около мене да се развихрят, така да се каже. Госпожа Рансъм имаше офис точно до господин Мюлър — така че я виждах в повечето случаи, когато отивах там. Беше много хубава жена. Харесваше ми. После снимката й излезе във вестника, когато спечели оная голяма награда. Така че реших да я използвам за втория човек на Синята Роза, оня в „Сейнт Олуин“, стая 218. Трябваше да е точно същата стая.
ПФ: Как я вкарахте в хотела?
УД: Обадих й се в офиса и й казах, че имам да й казвам нещо за господин Мюлър. Накарах я да си помисли, че е нещо наистина лошо. Настоях да се срещнем в хотела, казах й, че живея там. Така че я срещнах в бара и й казах, че трябва да й покажа разните документи, които са в стаята ми, защото ме е страх да ги разнасям наоколо. Знаех, че 218 стая е празна, защото бях надникнал в нея точно преди обяд, когато се промъкнах през задната врата. В „Сейнт Олуин“ ключалките за нищо не струват и по коридорите няма никога никой. Тя каза, че ще дойде да види документите и когато влязохме в стаята, аз я намушках.
ПФ: Това ли е всичко, което направихте?
УД: Не, освен това я ударих. Това го имаше и във вестниците.
ПФ: Колко пъти намушкахте госпожа Рансъм?
УД: Може би седем-осем пъти. Там някъде.
ПФ: И къде я намушкахте?
УД: В корема и в гърдите. Не си спомням точно.
ПФ: Нямате снимки от там.
УД: Снимам само вкъщи.
ПФ: През фоайето ли минахте, за да отидете в стаята?
УД: Минахме право през фоайето и се качихме с асансьора.
ПФ: Дежурният на рецепцията казва, че не е виждал госпожа Рансъм тази вечер.
УД: Не е. И ние не го видяхме. Това е „Сейн Олуин“, а не „Пфорцхаймър“. Тия хора никога не са си на мястото.
ПФ: Как напуснахте?
УД: Слязох по стълбите и излязох от задната врата. Мисля, че никой не ме видя.
ПФ: Мислехте си, че е убита.
УД: Такава беше идеята.
ПФ: Разкажете ми за тази сутрин.
УД: Всичко ли?
ПФ: Нека засега оставим Алфонзо Дейкинс и да се съсредоточим върху госпожа Рансъм.
УД: Добре. Нека си помисля. Добре. Тази сутрин бях разтревожен. Знаех, че госпожа Рансъм се оправя…
ПФ: Откъде знаехте това?
УД: Най-напред открих в коя болница е, като се обидих в „Шейди Маунт“ и казах, че съм съпругът на госпожа Рансъм, така че биха ли ме свързали със стаята й? Смятах да се обаждам във всички болници, докато попадна на истинската. Започнах със „Шейди Маун“, защото най-добре я познавам. Заради мама. Тя работеше там, знаете ли това?
ПФ: Да.
УД: Браво. Така че обадих се и попитах дали могат да ме свържат и телефонистката каза, не, госпожа Рансъм няма телефон и ако аз бях съпругът й, щях да знам това. Ако сте искали всички веднага да разберат къде е, точно на място сте я сложили. Всички от сорта на госпожа Рансъм отиват в „Шейди Маунт“. Мама ми е казвала това, когато бях малко момче, и то все още е вярно. Съжалявам, че трябва да ви критикувам и така нататък, но вие даже не се и опитахте да я скриете. Мърлява работа, ако питате мене.
ПФ: Така разбрахте, че е в „Шейди Маунт“, но как разбрахте за състоянието й? Как научихте номера на стаята й?
УД: Това беше много лесно. Нали ви казах, че мама работеше в „Шейди Маунт“? Е, понякога, разбира се, тя ме вземаше със себе си, така че аз познавах доста от административния персонал. Бяха приятелки на мама — Клиота Уилямс, Марджи Майстър, Бъдж Дюдроп, Мери Грейбъл. Много народ. Излизаха на кафе и така нататък. Когато мама умря, мислех си, че ще е добре може би да убия Бъдж или Мери, та да има компания. Защото мъртвите са като нас, имат нужда от разни неща. Те ни гледат през цялото време и им е мъчно, че не са живи. Ние имаме вкус и зрение и обоняние и чувства, а те си нямат нищо от тези неща. Взират се в нас, нищо не пропускат. Наистина виждат какво става, а ние едвам го забелязваме. Прекалено сме заети да мислим и объркваме всичко, така че пропускаме деветдесет процента от онова, което се случва.