— Как бих могъл?
Пол Фонтейн ми спести необходимостта да проговарям, като отвори вратата и влезе при нас.
— Мисля, че не е нужно да видите повече, господин Рансъм. Приберете се и си починете. Ако още нещо изникне, ще ви се обадим.
— Поне знаете кой е убил жена ви — каза Уийлър.
— Убил я е, защото я е харесвал — каза Рансъм. — Офисът й бил в съседство с неговия брокер. — Той изглеждаше объркан, почти слисан.
— Добра работа, Пол — каза Уийлър и се изправи.
Всички станахме. Фонтейн излезе от помещението и ние го последвахме в светлината на коридора.
— Спечелихте точка — каза Мънроу.
Фонтейн се усмихна тъжно.
— Мисля, че ще сме готови с обвиненията до края на деня. Мисля, че тоя ще трябва да го спретнем с по-голяма от обичайната ни шеметна скорост, защото иначе началството ще ни прати да чистим тоалетни. Не ми е много приятно да го казвам, но това, че измъкнах от Уолтър самопризнание, че е убил майка си, няма много да впечатли лейтенанта.
— Ами Маккандлис не е имал майка — каза Мънроу. — Дошъл е на света посредством теорията за Големия Взрив.
Фонтейн се дръпна назад и се вгледа в Уийлър и Мънроу с комичен ужас.
— Вие двамата май имате да си блъскате главите над едно-две нерешени убийства.
— Няма вече нерешени убийства в Милхейвън — каза Мъроу. — Не сте ли чули това?
Той се ухили към мене и Рансъм и се обърна да поеме из коридорите към отделението по убийствата. Уийлър тръгна след него.
— Май имате още един почитател в лицето на господин Драгонет — каза ми Фонтейн.
— Жалко, че не можа да ни каже кой е бил истинската Синя Роза, докато обясняваше кой не е бил.
Вън от залата за разпити, кожата на Фонтейн изглеждаше нещо средно между жълто и зелено, като спаружена маруля.
— Неговите случаи не са ли ви карали да потърсите протоколите от старите? — попитах.
— Синята Роза е бил доста преди моето време.
— Мислите ли, че бих могъл да хвърля едно око на тези протоколи? — той ме зяпаше така, че аз добавих: — Все още съм любопитен относно случая със Синята Роза.
— Правите проучвания за книгите си, след като сте ги написал?
Джон Рансъм тромаво се извърна към мене.
— Наистина, какъв е смисълът?
— Да, какъв е смисълът, господин Андърхил?
— Въпросът е личен — казах.
Фонтейн примигна на два пъти, много бавно.
— Тези протоколи са много търсени. Е, след като Майк Хоуган е толкова голям ваш почитател, може би ще успеем да преодолеем нашата обичайна непристъпна поверителност. Разбира се, първо ще трябва да намерим тези протоколи. Ще ви се обадя. Благодаря ви за времето, което ни отделихте, господин Рансъм. Ще ви се обаждам в хода на нещата.
Рансъм му махна с ръка и започна да се отдалечава към старата част на сградата.
Хрумна ми още нещо и аз попитах Фонтейн:
— Научихте ли името на мъжа, който следеше Джон? Посивелият мъж с лексъс?
Фонтейн се нацупи. Бръчките около очите и устата му се врязаха по-дълбоко и меките, подпухнали части от лицето му придобиха още по-печален вид.
— Забравих цялата тая работа — каза той. — Мислите ли, че има някакъв смисъл да…?
Той се усмихна и сви рамене и на мене ми се стори, че част от цялата тази учтивост е фактът, че току-що по един или друг начин той ме е излъгал. Миг по-късно обаче ми се стори, че Фонтейн не би ме излъгал за такова дребно нещо. Гледах го, докато се отдалечава към залата за разпити, прегърбен в безформения си костюм. Това, което бе извършил в залата за разпити, ме бе направило отново свободен човек, но аз не се чувствах свободен.
Фонтейн хвърли поглед настрани към високия полицай, който излезе в коридора с формуляр в ръка, и го сграбчи за лакътя, преди той да успее да се измъкне. Спомних си, че бях видял по-младия мъж в болницата същата сутрин.
— Съни, ще се погрижиш ли тези двама господа да намерят пътя до паркинга? Бих го направил сам, но трябва да се върна в стаята за разпити.
— Да, сър — каза Съни. — Сигурно има двеста души на стъпалата. Как успяват да си направят плакати толкова бързо?
— Безработни са.
Съни се изсмя и се приближи към нас, подобно на Пол Бъниън, който стъпва върху борова гора.
Докато трополяхме надолу по металните стълби на старата част от сградата, Съни каза на Джон, че съжалява за смъртта на жена му.
— Целият отдел съжалява — каза той. — Направо не можехме да повярваме, когато го чухме в колата тая сутрин. Аз бях с инспектор Фонтейн, тъкмо докарвахме оня тип в полицията.
— Вие всички бяхте заедно в колата, когато по радиото съобщиха за госпожа Рансъм? — попитах аз.