Той се обърна на стълбището и ме погледна.
— Точно това казах току-що.
— Бяхте в колата и чухте съобщението.
— Съвсем отчетливо.
— Какво казаха в него?
— За бога, Тим — каза Джон Рансъм.
— Искам просто да знам какво точно са казали.
— Ами жената, която се обади, беше доста възбудена. — Съни започна да се придвижва бавно надолу по стълбите, вкопчвайки се в перилото и обръщайки се през рамо. — Тя каза, че госпожа Рансъм е била пребита до смърт в стаята си, с извинение, господине.
— А каза ли нещо за Манджълоути?
— Да, каза, че е ранен. Беше нова и сигурно е била развълнувана — забрави да използва необходимите кодове.
— Какво, по дяволите, е това, Тим? Не искам да слушам всичко това — каза Рансъм. — Какво значение има?
— Навярно никакво — казах.
— Драгонет веднага се издаде — каза Съни. — Той каза на Фонтейн, значи, „Ако вие, хора, бяхте работили по-бързо, можехте да спасите и нея.“. А Фонтейн го пита, „Признавате, че сте убили Ейприл Рансъм, така ли?“ А той казва, „Разбира се. Аз я убих, кой друг?“
Той стигна до дъното на стълбището и тръгна по коридора, който ми бе напомнил старо начално училище, когато последвах Пол Фонтейн в сградата. Сега всичко беше обагрено от онова, което бях чул на горния етаж. Съобщенията и бележките на таблото изглеждаха като брутални шеги. ПИСТОЛЕТИ ЗА ПРОДАН СЪВСЕМ ЕВТИНО. БИХТЕ ЛИ ЖЕЛАЛИ ЗА РАЗВОДА СИ АДВОКАТ С ДВАЙСЕТ ГОДИНИ СТАЖ В ПОЛИЦИЯТА? КАРАТЕ ЗА ЧЕНГЕТА. Името на кмета на Милхейвън, Мърлин Уотърфорд, беше първо в списъка.
— Стигнахме — Съни отвори вратата към паркинга и се отдръпна от нея, придържайки я с опъната ръка, така че да не я запълни изцяло. Джон Рансъм се промуши покрай него, кривейки лице, и аз се вмъкнах в цепнатината между едрото ченге и рамката. Съни ми се усмихна.
— Всичко хубаво — каза той и остави вратата да се затвори зад нас.
Всички ченгета по паркинга ни зяпаха, докато вървяхме към колата на Рансъм. Стените на сградите около нас, тухлени и каменни, се накланяха навътре и наблюдаващите ни полицаи имаха вид на животни в клетка. Всичко бе потъмняло от времето и от подтиснатото насилие.
Рансъм се строполи върху дясната седалка. Няколко ченгета с каменни физиономии тръгнаха към колата ни. Влязох и подпалих. Преди да включа на скорост, един от полицаите се появи до мене и се наведе в отворения прозорец. Лицето му беше много близко до моето. Петна на алкохолик горяха по месестите му бузи, а очите му бяха бледи и мъртви. Дамрош, помислих си аз. Двама други застанаха зад колата.
— По работа ли бяхте тук?
— Бяхме с Пол Фонтейн — казах.
— Така ли — това не беше въпрос.
— Това е Джон Рансъм. Съпругът на Ейприл Рансъм.
Ужасното лице се отдръпна.
— Тръгвайте, махайте се — той се изправи, направи крачка назад и размаха ръка. Полицаите зад колата изчезнаха.
Подкарах по неравния, дълбок проход между високите сгради на кметството и свърнах по улицата. Някъде в далечината се чуваха скандирания. Джон Рансъм въздъхна. Погледнах го и се наведох да включа радиото. Безизразен радиоглас каза: „… репортажите продължават да валят, като някои от тях си противоречат, но изглежда няма съмнение, че Уолтър Драгонет е извършителят на поне двайсет и пет убийства. Носят се слухове за изтезания и канибализъм. Пред управлението на полицията в момента има спонтанна демонстрация…“
Рансъм натисна копче и колата се изпълни с музика на тромпет — „Ранна пролет“ в изпълнение на Клифърд Браун. Погледнах към Рансъм с изненада и той каза:
— Радиостанцията на колежа „Аркхам“ пуска четири часа джаз всеки ден.
Той отново се отпусна на мястото си. Просто искаше да престане да слуша за Уолтър Драгонет.
Завих и навлязох в „Армъри Плейс“. Клифърд Браун, мъртъв от повече от трийсет години, произнесе фраза, която заличи смъртта и времето със самоуверена, небрежна красноречивост. Музиката почти ме измъкна от депресията, която Уолтър Драгонет беше предизвикал. Спомних си как съм слушал същата фраза преди всичките тези години в лагера „Крандол“.
Рансъм извърна глава, за да погледне тълпата, изпълнила половината от „Армъри Плейс“. Тълпата, която заливаше стъпалата пред полицейското управление и площада, се беше укротила. Плакати се вдигаха и сваляха. На един от тях пишеше ОСТАВКА ЗА ВЕС. Мегафонен глас изрева, че му е дошло до гуша да живее в страх.
Попитах Рансъм кой е Вес.
— Началник на полицията — измърмори той.
— Ще имаш ли нещо против да се отклоним за малко?
Той поклати глава.
Оставих ревящата тълпа зад себе си и продължих по улица „Хърейшо“, от другата страна на редакцията на „Леджър“ и на Центъра за изпълнителски изкуства. Улица „Хърейшо“ ни преведе през район с двуетажни тухлени складове, бензиностанции, магазини за алкохол и две храбри малки художествени галерии, които се опитваха да превърнат квартала в нов Сохо.