Клифърд Браун продължаваше да свири и слънчевата светлина пламтеше по стъклата и покривите на колите. Рансъм седеше облегнат назад и безмълвен, свил дясната си ръка върху устата си, с отворени, но невиждащи очи. При входа на моста имаше знак, който забраняваше минаването на превозни средства над един тон. Прекосих стария трополящ мост и спрях на отвъдната страна. Джон Рансъм изглеждаше, сякаш спи с отворени очи. Излязох и огледах реката и бреговете. Реката се плъзгаше лениво към Мичиган между високите прави бетонни стени. Беше пет-шест метра дълбока и толкова тъмна, че би могла да бъде и бездънна. Кални брегове, покрити с гуми и гниещи дървени щайги се простираха между стените и водата.
Преди шестдесет години тук е имало ирландски квартал, заселен с буйни, невъздържани мъже, които бяха построили пътища и прокарали трамвайни линии; за кратко време жилищата бяха обитавани от мъжете, които работеха в складовете оттатък реката; за още по-кратко време студентите от „Аркхам“ и Университета ги бяха завзели заради ниските наеми. Престъпниците, които те също бяха привлекли, бяха изтласкали студентите и сега блоковете бяха заселени от хора, които изхвърляха боклука и старите си мебели на улицата. Пивницата „Грийн уоман“ бе споделила общата съдба.
Кръчмата представляваше малка двуетажна сграда с наклонен покрив и бе построена върху циментова плоча, която се подаваше над източния бряг на реката. Откъм гърба й бяха добавени асиметрични пристройки. Преди построяването на „Армъри Плейс“, барът бе посещаван от чиновници и полицаи извън работно време. През лятото на кръгли бели маси с изглед към реката се сервираха оптимистични опити за ирландска кухня — „Агнешко а ла мисис Райли“ и „Задушеното на Пади Мърфи“. Сега масите бяха изчезнали и по празния бетон се ширеха надписи от спрейове. СКУЗ ДУФАЙ. РОМИ 22. УБИЙ МА СМРТ. Реклама за бира „Пфорцхаймър“ висеше накриво на един прозорец, обрамчен със зигзаг от лепенки. В една студена зимна нощ тук хората са се смеели, пиели и спорели, докато на десетина метра някой бе убивал жена с дете на ръце.
— Не беше ли безумна история това? — каза някакъв глас до рамото ми. Подскочих стреснато и се огледах. Джон Рансъм стоеше точно зад мене. Колата зееше отворена край пътя. Бяхме сами в огряната от слънце пустош. Рансъм имаше призрачен, безтелесен вид с избеленото си от светлината лице и бледите цветове на дрехите си. За миг си помислих, че има пред вид безумната история на Уилям Дамрош, и кимнах.
— Тоя луд — каза той, загледан в бунището по опечения бряг на реката. — Бил видял жена ми в офиса на брокера си.
Той направи няколко крачки и се вторачи в реката. Черната вода се движеше толкова бавно, че сякаш беше застинала. Блясъкът я застилаше като корица лед.
Погледнах Рансъм. Лицето му донякъде си беше възвърнало цвета, но все още изглеждаше на границата на изчезване.
— Ако искаш да чуеш истината, все още ме тормози фактът, че е чул за убийството на Рансъм, преди да го признае. А и не знаеше, че Манджълоути е бил ударен с нещо по главата, а не намушкан.
— Забравил е. А и за Фонтейн това беше без значение.
— Това също не ми харесва — казах. — Фонтейн и Хоуган искат да изхабят сума ти черен маркер по онова табло в барчето.
Лицето на Рансъм отново побеля. Той се върна в колата и седна на мястото до шофьорското. Ръцете му се тресяха. Цялото му лице се сгърчи, докато се опитваше да преглътне. Хвърли ми един страничен поглед, сякаш проверяваше дали наистина забелязвам всичко това.
— Може ли да се приберем в къщата ми, моля?
Той не продума нищо по целия път до „Ели Плейс“.
13
Когато влязохме, Джон върна касетата на телефонния секретар. Извън ослепителната, разтапяща светлина той изглеждаше по-веществен, не така застрашен от изчезване.
Той се изправи, когато касетата спря да се пренавива и вдигна замъглен поглед към мене. Истинските черти на лицето му — по-слабото, по-мъжествено лице, което бях познавал преди години — се надигнаха през възглавничката от плът, която го бе прикрила.
— Едно от обажданията е моето — казах. — Потърсих те тук преди да тръгна към болницата.
Той кимна.
Минах през портала към всекидневната и седнах на канапето с лице към Вюияр. Спомнях си, че първото обаждане е от предишния ден — Рансъм не беше проверявал секретаря, откакто бяхме излезли заедно от къщата следобеда на предишния ден. Тенекиен, но съвсем отчетлив глас каза: