— Джон? Господин Рансъм? У дома ли сте?
Аз се наведох към масичката, взех една от книгите за Виетнам и я отворих наслуки.
— Май не сте — каза гласът. — Тук е Брайън Дориан, извинявам се за обаждането, но аз наистина искам да разбера как е Ейприл, как е госпожа Рансъм. От „Шейди Маунт“ дори не казват дали е при тях. Знам колко тежко ви е навярно, но бихте ли се обадил, когато се върнете? Много е важно за мене. Или аз ще се обадя. Просто искам да чуя нещо — толкова е трудно да си в пълна неизвестност. Това е. Дочуване.
Друг глас:
— Здравейте, Джон, обажда се Дик Мюлър. Всички от „Барнет“ се чудим как е Ейприл и се надяваме, че има подобрение. Ние всички ви съчувстваме в това изпитание, Джон.
Рансъм въздъхна дълбоко.
— Моля ви, звъннете ми тук в офиса или вкъщи да ми кажете как вървят нещата. Домашният ми телефон е 474–0653. Надявам се да ви чуя скоро. Дочуване.
Обзалагам се, че брокерът на Месаря бе изкарал доста потърсваща сутрин, когато бе седнал да закуси бъркани яйца с последния брой на „Леджър“.
Следващото обаждане беше моето от „Сейнт Олуин“ и аз се опитах да заглуша по-плътната, по-дълбока, по-хриплива имитация на гласа ми, като се съсредоточих върху картините пред мене.
След това един глас много по-дълбок и хриплив от моя изригна от машината.
— Джон? Джон? Какво става? На всичко отгоре аз трябва да пътувам. Не разбирам — не разбирам къде е дъщеря ми. Не можеш ли да ми кажеш нещо? Обади се или ела тук бързо, моля те. Къде, по дяволите, е Ейприл? — шумно дишане блъсна по съскащата лента, докато говорещият като че ли очакваше отговор. — Майната му — каза той и отново задиша за около десет секунди. Обаждащият се удари слушалката няколко пъти по телефона, преди да успее да затвори.
— О, боже — каза Рансъм. — Само това ми липсваше. Бащата на Ейприл. Казах ти за него, нали — Алън Брукнър? Можеш ли да повярваш? През следващата година той ще трябва да преподава курса си по източни религии, както и курса по Концепции за свещеното, който водим двамата.
Той хвана главата си с ръце, като че ли се опитваше да предотврати избухването й като гейзер, и се върна през портала.
Оставих книгата обратно на масичката.
Все още с ръце на главата, Рансъм въздъхна дълбоко.
— Мисля, че ще е най-добре да му се обадя. Маже би ще трябва да отидем при него.
Казах, че нямам нищо против.
— Всъщност може би ще те помоля ти да се обадиш на другите двама, след като свършим с Алън.
— Всичко, което кажеш — казах.
— Най-добре ще е да се обадя на Алън — каза Джон. Той отпусна ръцете си и се върна при телефона.
Набра и започна нервно да шава от нетърпение, докато телефонът дълго звънеше. Най-сетне ми каза: „Ето го“ и се обърна с лице към стената, отмятайки глава назад.
— Алън, Джон е. Току-що чух обаждането ти… Да, чувам… Не, Ейприл я няма, Алън, наложи се да замине. Слушай, искаш ли да дойда при тебе? Успокой се, Алън, след минута-две съм при тебе.
Той затвори и се върна във всекидневната с такъв измъчен вид, че изпитах желание да му налея питие и да го пратя в леглото. Не беше дори закусил, а беше вече почти два часа.
— Съжалявам, но нека свършим с това — каза той.
— Няма ли да вземем колата — попитах, когато отминахме понтиака и продължихме на изток по „Ели Плейс“.
— Алън е само на две преки от тук, но дори и да имаме късмет точно сега, по принцип там никога няма места за паркиране. Хората са готови да се избият, за да паркират — той ми хвърли поглед назад и аз забързах да го застигна, така че закрачихме заедно.
— Един човек срещу болницата излезе и ми се разкрещя тая сутрин, задето съм паркирал пред къщата му — казах. — Значи имам късмет, че не ме е застрелял.
Рансъм изсумтя и посочи с палец надясно, когато стигнахме ъгъла. Яката на бялата му риза беше потъмняла от пот и предната част на ризата му беше прилепнала до гърдите на влажни амебоподобни петна.
— Особено беше възмутен от това, че някакъв излязъл от болницата тая сутрин и седнал на моравата му. Рансъм ме погледна стреснато, като елен, зърнал ловец в гората.
— Хъм — той отново погледна напред и се забърза. — Съжалявам, че ти причиних всички тези усложнения.
— Мислех си, че Алън Брукнър е твоят герой.
— Той имаше някои проблеми.
— И не знае дори, че Ейприл е била наранена?
Той кимна и натика ръце в джобовете си.
— Много ще съм ти благодарен, ако ми съучастваш в тая работа. Не мога да му кажа, че Ейприл е мъртва.
— Няма ли да го прочете във вестниците.
— По всяка вероятност, не — каза Джон. — Стигнахме.
Първата къща от източната страна на пресечката беше солидна триетажна сграда с полукръгло прозорче над вратата и симетрични прозорци в декоративни амбраузи. На моравата растяха високи дъбове и тревата беше дива и избуяла, настърчала от високи до коленете плевели.