— Все забравям да се погрижа за тревата — каза Джон с такъв тон, сякаш смяташе да асфалтира моравата. Рула от пожълтели вестници, привързани с гумички, надничаха от тревата, някои от тях толкова пожълтели, че приличаха на изкуствените цепеници в газовите камини.
— Няма да е много чисто вътре — каза ми той. — Ние наехме камериерка за него миналата години, но тя напусна точно преди Ейприл да влезе в болницата и аз не бях… — той сви рамене.
— Никога ли не излиза? — попитах.
Рансъм поклати глава и заблъска по вратата, после притисна лицето си с ръце.
— Това е един от особените му дни. Трябваше да се сетя.
Той извади тежка връзка ключове от джоба си и дълго рови, докато извади ключа, който да постави в ключалката. Отвори вратата.
— Алън? Алън, аз съм. Доведох един приятел.
Той влезе и ми направи знак да го последвам.
Проправих си път през неотворените пликове, разпилени по синия персийски килим в антрето. Безредните купища книги и списания покриваха всичко освен една тясна пътечка, която се изкачваше по извиващото се стълбище. Джон се наведе да събере част от писмата и ги занесе в съседната стая.
— Алън?
Той поклати глава в израз на безсилие и захвърли писмата върху кафяво кожено канапе.
На дългата стена срещу мене висяха големи маслени платна на семейства, наредени пред английски провинциални къщи. Други три стени бяха запълнени от рафтове с книги, книги без обложки лежаха върху по-големия розов индийски килим, скъсани листове машинописна хартия и чинии с окаменили пържени яйца, извити филии хляб и овъглени сандвичи покриваха широката полица над камината и просторната масичка с кожена повърхност пред канапето. Всички лампи бяха запалени. Нещо в стаята накара очите ми да смъдят, сякаш съм плувал в прекомерно хлориран басейн.
— Ама че бъркотия — каза Джон. — Всичко щеше да е наред, ако камериерката не беше напуснала — гледай, късал е някакъв ръкопис.
Големи пухкави вълма от сив прах се разлитаха под обувките му. Той отвори прозорец, обграден от етажерките в единия край на стаята.
Усетих слаба, но несъмнена миризма на изпражнения.
Раздаде се силен и хриплив баритон:
— Джон? Ти ли си, Джон?
Джон се извърна уморено към мене и каза силно:
— Долу съм.
— Долу? — старецът прозвуча, сякаш имаше вграден мегафон. — Аз ли те повиках?
Лицето на Рансъм увисна.
— Да. Ти ме повика.
— Доведе ли Ейприл? Ние трябва да заминем на пътешествие.
По стълбите се чуха стъпки.
— Не знам дали ще имам сили за това — каза Рансъм.
— С кого говориш? Грант? Това Грант Хофман ли е?
Стъпките стигнаха долния етаж.
— Не — каза Джон. — Не е Грант Хофман, един приятел е.
Един старец с разпилени бели коси и дълги кльощави ръце и крака пристъпи в стаята само по долни гащи, напластени с последователни слоеве жълто. Коленете и лактите му изглеждаха твърде големи за него, като буци по ствола на дърво. От съсухрения му гръден кош струяха бели косми; леки, подобни на паяжина косми се виеха около врата и под брадичката му. Ако не беше прегърбен, би бил с моя ръст. Гнил, кисел дъх влезе заедно с него. Очите му бяха маймуноподобни и много блестящи.
— Къде е Грант? — изрева той. — Чух те, че говориш с него.
Нажеженият му поглед се спря върху мене и лицето му се затвори като мида.
— Кой е тоя? За Ейприл ли е дошъл?
— Не, Алън, това е мой приятел, Тим Андърхил. Ейприл не е в града.
— Но това е смешно — гневното маймунско лице се смръщи към Рансъм. — Ейприл би ми казала, ако заминаваше от града. А ти казвал ли си ми, че не е в града?
— Няколко пъти.
Старецът се приближи към нас на възлестите си щъркелови крака. Косата му се виеше около главата.
— Е, може би не си спомням всичко. Приятел на Джон, така ли? Познавате ли дъщеря ми?
При приближаването му миризмата се засили и смъденето в очите ми — също.
— Не, не я познавам — отговорих.
— Жалко. Щеше да ви срути. Ще пийнете ли? Имате нужда да пийнете, ако ще се забърсвате с Ейприл.
— Той не пие — каза Джон. — А и ти не трябва да пиеш повече.
— Елате с мен в кухнята, всичко, от което имате нужда, е там.
— Алън, трябва да те отведа горе — каза Джон. — Трябва да се измиеш.
— Взех душ тази сутрин — той тръсна глава към една врата от дясната страна на стаята, ухилен към мене, за да ми покаже, че бихме могли да се отскубнем на свобода в кухнята, ако се отървем от тоя досадник. После лицето му отново се затвори и той погледна враждебно към Джон.