Прекосихме трапезарията, където доминираше колосална маса, и влязохме в модерна кухня с хладилник с размер на спалня и дълбоки плотове, обградени от два кухненски робота, машина за спагети, миксер и машина за хляб. Рансъм отвори един шкаф и свали две чаши от претъпканата полица. Той ги пъхна една след друга в произвеждащото лед съоръжение на вратата на хладилника и ги извади, пълни със сребърни сърповидни парчета лед.
— Някаква вода? Някаква напитка?
— Каквото и да е.
Той отвори хладилника, извади бутилка вода с картинка на айсберг на етикета, разпечата я и напълни чашата ми. Подаде ми чашата, върна бутилката и издърпа от полиците пликове с нарязано месо, опаковани сирена и един хляб. Майонеза, горчица в глинено бурканче, маргарин, маруля. Той нареди всичко това на плота за рязане, после постави две чинии с ножове и вилици до тях. След това затвори хладилника и отвори вратата на замразителя към полици със замразено месо, цяло отделение със замразени ястия, голяма замразена пица, сгъната като гума на камион и две полици с наредени хоризонтално бутилки водка — „Абсолют Пепар“ и „Ситрон“, „Финландия“, японска водка, полска водка, „Столичная кристал“, бледозелени водки и бледокафяви водки и водки с неща вътре в тях, дълги стръкове трева, череши, парчета лимон, грозде. Наведох се, за да разгледам по-добре.
Той извади „Столичная“, разви капачката и полунапълни чашата си.
— Трябва наистина да изстудя чашата — промърмори той. — Но не всеки ден жена ти умира, след което трябва да метнеш седемдесетгодишен старец под душа и да се погрижиш той да измие петната от лайна по краката си — той отпи здраво от водката и направи гримаса. — На практика трябваше да вляза вътре с него — ново отпиване, нова гримаса, ново отпиване. — Трябваше да го избърша. Тия бели косми по цялото му тяло — уф. Като гласпапир.
— Може би ще трябва да наемеш тая сестра, Илайза Морган, да прекарва поне деня с него.
— Мислиш, че тъстът ми не може да се грижи сам за себе си ли? Чудя се защо си останал с такова впечатление — Джон пусна още ледени сърпчета в чашата си и наля още десетина сантиметра ледена водка. — Както и да е, ето ги продуктите за сандвичите. Действай.
Започнах да редя печено говеждо и швейцарско сирене върху хляба си.
— Мислил ли си как ще му кажеш истината за Ейприл?
— Истината за Ейприл? — той остави чашата си и почти ми се усмихна. — Не. Още не съм мислил за това. Като си помислиш, ще трябва да казвам на доста хора за това, което стана — той присви очи и отново отпи. — А може и да не трябва. Ще прочетат във вестниците.
Рансъм остави чашата си на плота и разсеяно започна да си прави сандвич, като постави парче говеждо върху парче хляб, после добави две парчета салам и парче шунка. Той изряза тънко парче сирене и го напъха в устата си. Заби лъжичка в бурканчето с горчица и започна безцелно да я разбърква.
Аз поставих майонеза и маруля върху собствения си сандвич, наблюдавайки го как разбърква горчицата.
— Ами погребението, службата, такива неща?
— О, да — каза той. — Болницата урежда погребалното бюро.
— Имате ли парцел на гробището и така нататък?
— Кой мисли за такива работи, когато жена му е на трийсет и пет години? — той отново отпи. — Предполагам, че ще искам да я кремират. Навярно и тя би пожелала това.
— Би ли искал да остана за още няколко дни? Аз нямам нищо против, стига да не мислиш, че се натрапвам или се превръщам в бреме.
— Моля те, остани. Имам нужда да си говоря с някого. Още не съм почувствал напълно това, което се случи.
— Ще се радвам да остана — казах. За известно време го гледах как разхожда лъжичката в зърнестата горчица. Най-накрая я извади и намаза горчица по странния си сандвич. Затвори го отгоре с парче хляб.
— Имаше ли нещо вярно в това, което каза за сливането на компанията й с друга брокерска къща? — попитах. — Звучеше толкова конкретно.
— Измислените истории трябва да са конкретни — той вдигна сандвича и го погледна, сякаш някой друг му го беше подал.
— Значи си съчинил всичко това? — хрумна ми, че навярно е съчинил историята непосредствено след постъпването на Ейприл в болницата.
— Е, мисля, че подухваха такива ветрове. Нещо се носеше тук и там като хвърчило от глухарче — той остави сандвича си и вдигна чашата. — Знаеш ли какво е най-лошото у хората, които правят това, което правеше Ейприл, хората с такава професия? Не говоря за Ейприл, разбира се, защото тя не беше такава, а за останалите. Те всички бяха въздух под налягане. Те дрънкат на сутрешните си заседания, после дрънкат по телефона, после дрънкат на клиентите по време на обяд, после дрънкат още малко по телефона — това е, това им е работата. Само приказки. Те обожават слуховете, господи, как обичат слуховете. И второто най-ужасно нещо у тези хора е, че те вярват на всичко, което всеки от тях казва! Така че ако не си чул най-новата от тези тъпи, безсмислени клюки и козни, които те преповтарят по цял ден, ако не знаеш това, което всички шептят по телефоните си денем и нощем, то ти за нищо не ставаш, момче, ти си за изхвърляне. Казват, че хората от академичните професии не били светски; най-вече тези лайнари, тези артисти, дето вършеха работата, която вършеше Ейприл, те ни презират, понеже се предполага, че не сме от мира сега. Е, поне имаме истински теми, животът ни има поне някакво интелектуално и етично съдържание, а не е само тоя голям въздушен мехур от полуистини, и слухове, и пари.