Той се беше запъхтял и лицето му беше станало на розови петна. Изсуши остатъка от питието си и веднага си направи ново. Познавах „Столичная кристал“. За по-малко от десет минути Джон беше унищожил водка за петнайсет долара.
— Значи „Барнет“ не са се канели наистина да отварят клон в Сан Франциско?
— Всъщност нямам идея.
Хрумна ми друго.
— Тя държеше на тая къща заради близостта до баща й ли?
— Това беше една от причините — Джон се облегна на плота и наведе глава. Имаше вид като че ли се канеше да легне на плота. — Освен това Ейприл не искаше да се залости в „Ривъруд“ с глупаци като Дик Мюлър и половината от останалите в офиса й. Искаше да е по-близо до изложбените галерии, ресторантите и, де да знам, културния живот. Това се вижда, достатъчно е да разгледаш къщата ни. Ние не бяхме като дебилите в службата й.
— Значи май би й харесало в Сан Франциско?
— Никога няма да узнаем това, нали така? — той ме изгледа мрачно и захапа сандвича си. Погледна към него, дъвчейки, и челото му се набръчка. Преглътна. — Какво по дяволите е това? — той отхапа още малко. — Все едно, тя никога не би напуснала Алън, прав си — и отхапа отново. След като преглътна, наклони чинията си към кофата за боклук и изсипа почти целия сандвич в нея. — Довършвам си питието и отивам да си легна. Това е единственото, което мога да изтърпя в момента — той отпи още веднъж продължително и обърна чашата с дъното нагоре. — Слушай, Тим, остани още малко. Ще ми бъдеш от помощ.
— Добре — казах. — Има нещо, което бих искал да прегледам, ако мога да остана за още един-два дни.
— Някакво проучване ли?
— Нещо такова.
Той се опита да се усмихне.
— Боже, наистина съм свършен. Би ли могъл да се обадиш на Дик Мюлър? Той е все още в службата си, освен ако не е излязъл някъде за обяд. Не ми е приятно, че те моля за такова нещо, но хората, които познаваха Ейприл, трябва да разберат какво се е случило преди да го прочетат във вестниците.
— А другият мъж, който се обади? Този, който не знаеше дали да те нарича Джон, или господин Рансъм?
— Брайън? Зарежи го. Нека научи от новините.
Той изви ръката си за довиждане и се изклатушка от кухнята. Заслушах се в глухите му стъпки нагоре по стълбите. Вратата на спалнята му се отвори и затвори. Когато свърших с яденето, поставих чинията си в миялната и върнах продуктите обратно в хладилника.
В тихата къща ясно се чуваше съскането на въздуха от процепите на климатичната инсталация. Сега, когато се бях съгласил да правя компания на Джон Рансъм, не се чувствах съвсем сигурен какво смятам да правя в Милхейвън. Отидох във всекидневната и седнах на канапето.
За сега нямаше нищо за правене. Погледнах часовника си и открих с нещо повече от изненада, почти с изумление, че откакто се бях измъкнал от самолета и бях видял неузнаваемия Джон Рансъм да ме чака на изхода, бяха изминали точно двайсет и четири часа.
Част пета
Алън Брукнър
1
Едно трио от новинари от „Леджър“ пристигна около три следобяд. Казах им, че Джон спи, представих се като приятел на семейството и ми бе отговорено, че ще са щастливи да изчакат, докато Джон се събуди. След около час на вратата отново се позвъни и се появи подобна делегация от Чикаго. Проведохме горе-долу същия разговор. В пет на вратата се позвъни, докато аз говорех в антрето по телефона. Натоварени със многоцветни пликчета със снаксове, бележници, писалки и касетофони, на стълбите и около стълбите стояха същите петима. Отказах да събудя Джон, но ми се наложи да размахам телефона в лицето на най-настойчивия репортер, Джефри Боу от „Леджър“.
— Добре де, не бихте ли могли вие да ни помогнете — попита той.
Въпреки името си, което предполага здравеняк на средна възраст, сако от вълнен плат и пепитена жилетка, този Боу беше кльощав младеж на двайсетина години, с увиснали джинси и омачкана памучно-ленена риза. Занемарена черна коса падна над дебелите му очила, когато той се наведе да включи касетофона си.