Учителят на Регинос, авторът на „Трактат за възкресението“, казваше: „Не мисли, че възкресението е илюзия. Истина е то! Наистина, по-справедливо би било да се каже, че светът е илюзия, а не възкресението“.
Говорителят изчезна от екрана, който се изпълни с репортаж на живо от заляния от множеството „Армъри Плейс“. Тук хората бяха гневни. Те си искаха да им се върне невинността. Джимбо обясни:
— Вече се чуха подкани за уволнението на шефа на полицията, Ардън Вес, за освобождаването от длъжност на Роман Новотни, пълномощник на полицията, а също и градските съветници за четвърти градски район Хектър Рилк и Джордж Вандърмийтър, както и за дискредитирането на кмета Мърлин Уотърфорд.
Можех да прочета надписите на някои от плакатите, които се вдигаха и сваляха ритмично, докато тълпата скандираше: КЪДЕ БЕШЕ, МЪРЛИН? и ВЪН ХЕКТЪР И ДЖОРДЖ. На върха на високото мраморно стълбище, което водеше към главния вход на управлението на полицията, побелял чернокож мъж в тъмен двуреден костюм редеше по мегафона:
— … да възвърнем за себе си и за децата си безопасността на тези квартали… в лицето на безразличието на управниците… в лицето на невежеството на управниците…
Опърпани призраци с касетофони, призраци с пърхут по раменете на отвратителните си морави ризи, с камери и бележници, с дебели очила, плъзгащи се по носовете им, бродеха из тълпата.
Главата на по-млад рус мъж, квадратна като главата на Джимбо, но прикрепена към изпотен врат и към туловище, увито в яке тип „сафари“, погреба думите на оратора под съобщението, че преподобният Климънт Муър, дългогодишен говорител на общността и защитник на гражданските права, е призовал към щателно изследване на милхейвънската полиция и е изискал обезщетение за семействата на жертвите на Уолтър Драгонет. Преподобният Муър беше съобщил, че неговите „протестни молитвени събрания“ ще продължат до оставката на началника на полицията Вес, пълномощника Новотни и кмета Уотърфорд. Преподобният Муър очакваше след няколко дни към неговите протестни молитвени събрания да се присъедини неговият съпреподобен Ал Шарптън от Ню Йорк.
И обратно с тебе в студиото, Джимбо.
Джимбо наведе масивната си руса глава напред и пропя:
— А сега нашият всекидневен коментар от Джо Ръдлър. Какво ще кажеш за всичко това, Джо?
Аз се ококорих, когато още едно гигантско познато лице изпълни екрана. Джо Ръдлър, още един отдавнашен член на Екипа за бързо реагиране, на времето мигновено бе станал популярен заради абсолютната си самоувереност и страстната си защита на местните отбори. Лицето му, което открай време бе клоняло към яркочервеният цвят, а сега бе направо пурпурно, се бе увеличило два пъти. Ръдлър очевидно бе получил повишение като политически коментатор.
— Какво мисля за всичко това ли? Ще ти кажа какво мисля за това. Мисля, че е позорно! Какво се случи с Милхейвън, където хората можеха да си пият бирата, без да се препъват о отрязани глави? Що се отнася до външните агитатори…
Телефонът иззвъня и аз заглуших тази тирада с дистанционното.
Както и преди, вдигнах го, та звъненето му да не събуди Джон Рансъм и, както преди, наложи се да се представя като стар приятел от друго място, преди обаждащият се да се представи също. Но този път ми се стори, че знам името му в момента, в който един колеблив глас попита:
— Господин Рансъм? Може ли да говоря с господин Рансъм?
Веднага в ума ми изникна едно име, което бях чул по телефонния секретар.
Отговорих, че Джон спи и обясних защо непознат вдига слушалката.
— О, добре — каза той. — Ще останете ли с тях известно време? Приятел на Рансъмови ли сте?
Обясних и това.
Дълга пауза.
— Ами бихте ли ми отговорили на един въпрос? Знаете ли какво се случи с госпожа Рансъм и всичко останало, а аз не бих искал да безпокоя господин Рансъм. Той никога… не знам дали…
Изчаках го да започне отново.
— Брайън Дориан ли се казвате?
Той ахна.
— Знаете за мене?
— Разпознах стила ви — казах. — Вие сте оставили съобщение за Джон тази сутрин.
— Аха! — той направи опит да се засмее, сякаш ме е хванал, че се опитвам да го забавлявам. — Та какво става с Ейприл, с госпожа Рансъм? Много се надявам, че се оправя.
— Бихте ли ми казали каква е връзката ви с Рансъмови?
— Моята връзка?
— Работите ли в „Барнет“?
Още едно неловко изсмиване.
— Какво, нещо не е наред ли?
— Тъй като представлявам семейството — казах, — бих искал да знам с кого говоря.
— Ами добре. Художник съм и госпожа Рансъм дойде в ателието ми, когато видя мои работи, и тя хареса това, което видя, та ми поръча две картини за спалнята им.